306
Ятаган и Меч
зимата. Кукувицата - предвестница на пролетта, кука само до Еньовден.
Още по късни нощи Василка разбуди момичетата, събуди и Яне.
- Ставай, ти си болнав! Ако си решил да ходиш в Едирне, ще ти трябва много сила!
Без да говорят, всички станаха и тръгнаха към някаква поляна, която се намираше на един хълм извън селото. Макар да изглеждаше нисък, изкачването на хълма много го затрудни. Той вървеше из високите росни треви, а навущага му се напояваха все повече и повече с роса, ставаха все по-тежки и той все по-трудно ги вдигаше. На връх хълма като че ли се беше събрало цялото село. Всички обаче изглеждаха някак призрачни - повече сенки, отколкото хора. Всички бяха накичени с букети и с венци на главите си.
По някое време Василка и Ирис се отделиха и тръгнаха нанякъде, без да го предупредят. Яне хвана Божура за ръка и я поведе към останалите хора от селото. Приближиха се до голяма група момци и моми, които, като омагьосани, гледаха в една точка. Яне погледна натам, за да види какво гледат. На тръгване той беше посегнал към силяха, но Василка го беше спряла. Сега за пръв път от толкова много време беше без оръжие в себе си. Двамата с Божура погледнаха натам, накъдето гледаха останалите. И изведнъж малката ръчичка силно го стисна. Яне също стисна ръчичката на Божура. Двамата, като омагьосани, гледаха величествената гледка, която се разкриваше пред очите им. Отначало златна, силно светеща точка, се появи точно там, между земята и небето. Само за миг точката беше толкова силна, че на Яне му се стори, че ще го изпепели или поне ще изгори очите му. В тази точка беше събрана силата и мощта на цялото слънце. Този точица беше толкова силна, че само за миг промени всичко наоколо. Изведнъж небето стана бакърено. То като че ли грейна и смеси тъмносиньото на нощното небе със светлината и с розовото, като се получи най-красивото светлосиньо. Вече беше сутрин и денят беше настъпил като изстрел. Всички цветове преливаха и искряха. Между медния диск, който все повече се показваше, и тях, се беше образувала огнена пътека, която тръгваше от слънцето и достигаше до самите крака на хората. Възторжен възглас се изтръгна от устите на всички мъже и жени. Само за миг те станаха едно цяло е небето, земята и слънцето.
Изведнъж всички хора се обърнаха и по сенките си започнаха да гадаят каква ще бъде годината, кой ще се ожени и за кого. Долу, под хълма, течеше някаква река. Момите съблякоха дрехите си и останаха само с дълги, почти до петите им, бели сукмани. Божура дръпна ръката си и отиде при останалите моми. Те се затичаха и започнаха да се къпят и плискат във водите на реката. Мъжете запалиха огън навръх хълма.
Ill том “Хайдут
307
11 глава “Бачкьой”
Дръвчетата предварително бяха натрупани. На Яне му се искаше да продължи да гледа чудната гледка, която представляваха къпещите се, пръскащи се с вода, играещи и пеещи момичета и млади жени. Пръските на реката скриваха тази вълшебна гледка. Той искаше да види дали Божура е там. Искаше да види и Ирис, но мъжете и момците го грабнаха и всички се наредиха покрай огъня. Отдолу се чуваха песните и смехът на жените, а тук, на самия връх, разгореният се огън, е връх остър като кама, се забиваше в искрящото, все повече и повече, небе. Яне гледаше като омагьосан. Отначало беше по-тъмно и огънят се открояваше, но е всеки миг слънцето се показваше все повече и огънят малко по-малко избледняваше. Но въпреки това топлината ставаше все посилна и посилна.
Пламъците бяха високи, колкото втория и дори третия кат на къща. И в този момент един от мъжете се отдалечи, засили се достатъчно и е пъргав скок прелетя над огъня. Все пак пламъците бяха много високи и в един момент той целият изчезна в тях. Когато излезе, всички мъже завикаха от възхищение. Момците, един по един, започнаха да прескачат огъня. Най-накрая дойде ред и на Яне. Всички го побутваха. Той все още не се чувстваше готов. Раната все още го болеше, а и навущата му тежаха от попилата в тях роса.
Яне се засили и се насочи към огъня. Огънят беше като стена пред очите му. Той скочи. Винаги се беше отличавал е голям отскок, но сега изведнъж не можа да подскочи, раната го заболя, а краката му бяха толкова тежки, че вместо да прескочи, той се озова в средата на пламъците. Всичко около него беше като стена, висока огнена стена. Въглените запариха на краката му. Яне се опита да ги вдигне, но не успя. Някаква голяма умора го беше обзела. Беше попаднал в средата на огъня! Трябваше да направи нещо, но сам не знаеше какво. “Може да изгоря!” - тази мисъл веднага се появи, но чудно защо, въобще не го уплаши. Той все така стоеше, оглеждаше се и му се струваше, че може да остане така колкото си иска и нищо няма да му стане. Изведнъж, през огнената стена, Яне видя лицата на мъжете. По тях се четеше страх. Мъжете гледаха ужасени, но не знаеха какво да правят. Никой не смееше да влезе в огъня, а и той, след падането на Яне в него, беше лумнал още по-силен и висок. Всички виждаха как мъжът стои вътре. Всички бяха сигурни, че мъжът вече гори. Никой не можеше да разбере какво става. Той стоеше спокойно и като че ли не можеше да разбере какво се случва. Повечето от мъжете се взираха и опитваха да видят кой е този безумец. Никой не го познаваше. Чуждоземен ли беше или… змей! Мъжете не знаеха какво да правят. Те се развикаха. Никой не посмя да влезе в огъня, но искаха поне да “събудят” мъжа, стоящ в него. Старите жени, ко