Яне гледаше Ирис. Тя сияеше и като че ли разпръскваше светлина. Изведнъж отстрани видя Божура. Момичето намръщено гледаше сестра си и Василка. В очите й имаше отчуждение и отсъствие. На Яне му стана тъжно за нея. Той отиде и я хвана за ръка. Това като че ли я изведе от вцепенението, в което беше изпаднала. После се опита да я заговори, но не успя.
Когато се прибраха вкъщи, вече беше обед, но на Яне му се струваше, че е късно вечерта. Той беше толкова уморен от нещата, които му се бяха случили, че легна и спа като мъртъв. На другия ден вече беше взел решение. Сбогува се с Василка и децата, яхна мулето, подсвирна на Бу
*кавад - връхна дреха, с ръкави до лактите
Токораз Memo
312
Ятаган и Мен
ря да го последва и тръгна на път. Отиваше към Едирне, където щеше да участва в най-големите борби в света. Той тръгна към славата, към пътя на предопределението, както му се струваше тогава, по пътя на воина. Отиваше да победи Кая и да стане първият българин башпехливанин. Досега това не бяха успели да направят нито Бимбелови, нито Болярови. Той щеше да бъде първият. Той, Яне Боляров, тръгна по пътя на личната си легенда. Песента, която някой ден щеше да се пее за него, трябваше да продължи и той пое натам. Вече не чувстваше болка или слабост, той вече беше част от легендата и песента.
Ill том “Хайдут
313
III глава “Едирне”
ЕДИРНЕ
Яне яздеше мулето по цял ден, но не бързаше особено. Буря го следваше, не искаше да уморява и нея. Когато се умореше или през вечерта, отбиваше се в някой хан и се нахранваше добре. Не се преуморяваше, защото знаеше, че скоро ще участва в борба, така че трябваше, когато стигнеше в Едирне, да е по възможност починал. За миг само се поколеба, когато стигна до разклона, който водеше към Пашакьой и Ичме. Много искаше да се побори с Бимбелови. Чувстваше се готов да ги победи. Освен това щеше да му е много полезно за подготовката, но нямаше време. До турнира в Едирне оставаха само няколко дни, а Яне знаеше, че една рана или изкълчване можеше да го спре от борбата и за това, за което беше тръгнал. Така той се колеба само миг и продължи към втората столица на Империята - Едирне.
Градът беше наистина впечатляващ. Още отдалеч видя минаретата на най-голямата джамия - Селимие. Досега Яне беше виждал само един град - Станимака, но Едирне беше поне пет пъти по-голям. Може би Фи-либе беше голям колкото Едирне, но макар да живееха само на един ден път от най-големия град в Българско, той никога не беше ходил дотам. За него беше чувал само разкази от дядо си, а от пътниците в хана беше слушал истории за много други градове. Яне обичаше, когато беше още дете, да сяда направо върху дъсчения под на хана, да се облегне на стената, да хване стърчащите си кокаливи коленца и омагьосан, с отворена уста, да слуша разказите на пътниците. Често те си говореха за цените на стоките или споменаваха този или онзи търговец. Яне нищо не разбираше, но все пак обичаше да ги слуша. Не толкова заради това, което хората говореха, а защото мечтаеше и е детското си въображение рисуваше дворците на халифа в Багдад, посещаваше Кайро и Александрия, като се спускаше е лодка, е едно триъгълно платно, по Нил, ходеше за тамян чак в Сана в Йемен, ходеше на поклонение в Йерусалим, в черквата “Божи гроб” или стоеше в дворец, в смятания за един от двата най-стари града в света - Дамаск. Кой беше вторият най-стар град в света? Фи-либе, разбира се! Все пак мечтите му най-често го отвеждаха до най-големия град в света, столицата на султана - Истанбул.
Едирне беше много красив и пълен е много народ. Със сигурност повечето присъстващи бяха дошли специално, заради най-големите пехливански борби, защото Яне видя хора облечени е най-различни дрехи, говорещи на различни езици. Той попита на няколко места и скоро намери огромната поляна, на която утре щяха да започнат борбите. Тя бе
Токораз Memo
314
Ятаган и Меч