ше до Стария дворец - Ески сарай. Тук бяха живели турските султани преди да превземат столицата на света - Истанбул и да се пренесат там. Тук живееха и еничарите. Записа се да се бори в една огромна шатра. Човекът, който го записа, беше огромен мъж, явно бивш пехливан, който като чу името му - Яне Боляров, го погледна учудено и каза:
- Знам, от Станимака!
На Яне му стана драго, че дори тук хората са чували за рода му и знаят Болярови от Станимака. Той трябваше да се представи добре, за да не посрами името на рода си. През цялото време, докато беше пътувал, той се беше упражнявал. С парите, които Василка му беше дала, се беше хранил добре и беше спал на миндери или в легла в кервансараите, където беше пренощувал. Сега, макар да беше изминал дълго разстояние, беше починал, нахранен и готов за борба. Освен това нищо друго в последно време не беше занимавало мислите му. Мислеше само за предстоящата борба. Раната в хълбока му съвсем заздравя. Остана само грозен, червен белег, от гладка и тънка като ципа кожица, но пък въобще не го болеше. Белегът на гърдите му, останал от ноктите на мечката, все още не беше изчезнал.
За приключението си в огъня, за нестинарството и за всичко, което му се беше случило на Еньовден, си спомняше само понякога, преди да заспи. Тогава се подсещаше и за това как беше убил Георги Шейтана, за мъртвия Велко и Гергина, и за това как беше убил Васил Бумбара. Бо-рю Белята - сега беше неговият ред. Веднага след като станеше башпехливан, щеше да отиде и да довърши и тази работа. Не обичаше да мисли за тези неща и за Караджов камък, защото се разсънваше и после много трудно клепките му намираха съня. Предпочиташе да мечтае за това как ще стане башпехливан, как ще трътне Кая в земята и всички пехливани вкупом ще извикат “Евала! Евала, башпехливан!” А той ще бъде горд и всичките му роднини ще се гордеят с него, и дори предните му “на оня свят” ще почувстват какво е направил той, техният наследник - Яне Боляров. В такива случаи почти чувстваше тежестта на коча върху раменете си и усещаше миризмата му.
След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из пазара. Всъщност целият град се беше превърнал в един голям пазар. Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдале- чените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Имаше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от Египет. Всички те бяха дошли е много помощници, готвачи и хора, които ги водеха. По всичко си личеше, че всички те са изпратени тук, за да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите,
Ill том “Хайдут”
315
III глава “Едирне”
шаховете или шейховете. Може би единствено Яне беше дошъл дотук сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше Яне - цял един народ - рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над такъв народ. Това нс го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му и какво може. Той беше наследник на славен български род, беше тук, за да докаже това. Борбата беше божествена в своята същност, защото всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Излизаш там и си облечен само с кожените гащи - киспет. Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бързината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно. Това няма отношение към това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си, и всичко което си изградил е с теб. С теб са силните ти страни, но и недостатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когаго си на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от недостатъците си. От тях не зависи живота ти или победата. В момента на борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да бъдеш завършен, не само като боец, но и като човек. Стремежът на всеки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и врагът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре не ставай пехливанин! Такива хора нс смеят да се борят, защото веднага борецът отсреща ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че добрият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави, страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.
Затова пехливаните се уважаваха помежду си, защото, макар да бяха противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.