Всичко това беше толкова неочаквано за Яне. Отначало той стоеше като вкаменен и беше забравил дори да диша. После се сети, че с поведението си може да притесни мъжете и да ги прекъсне, затова клекна, прикри се зад един храст, застина и продължи да наблюдава всичко, което се случваше пред очите му. Вече не си спомняше защо и как беше дошъл до тук. Не помнеше и това, че е в Едирне и че на другата сутрин щеше да се бори. Всичко това вече нямаше значение. Тези двама мъже бяха като сбъднат сън за него. Те, пред очите му, даваха отговор на въпросите, които от толкова време си беше задавал и чиито отговори беше търсил с Велко, с Кара Тозю и с Диньо Циганара.
За Яне нямаше никакво съмнение, че това бяха еничари. Това личеше по дрехите, по това как въртяха оръжията си, въобще по всичко. От много време вече мечтаеше, някой ден да кръстоса оръжие с тези вероотстъпници и родоотстъпници и със силата си да ги накара да разберат каква голяма грешка са допуснали, като са се отказали от своята вяра и от народа си. Яне щеше да е първият човек, който щеше да ги надвие. Щеше да смеси борбата и сериозната подготовка на кауците, щеше да измисли най-доброто оръжие, което да победи ятагана и щеше да стане страшилище за всички “кучета на войната”. Сега обаче виждаше нещо друго. Самите еничари работеха с право оръжие и бяха много по-напред от него в разработването на техника срещу ятаган. Той беше закъс
Токораз Memo
318
Ятаган и Меч
нял. Те го бяха изпреварили. Това бяха много полезни мигове за него и той го осъзнаваше. Гледаше и “попиваше” всичко, което се случваше пред очите му. Всеки миг се врязваше в паметта му. По-късно щеше да повтори видяното, а сега трябваше да гледа, за да нс изпусне и най-малкото обяснение, и най-незначителното на вид движение. Той беше толкова съсредоточен, че и змия да го ухапеше, нямаше да забележи и да допусне да го откъсне от това, в което се беше загледал. Нищо не можеше да го накара да отдели поглед от тази гледка, нито пари, нито сила, нито танцуваща султанска ханъма. Сега това за него беше най-важното нещо. То струваше повече от жени, злато и всичко останало накуп. Някой ден от тези знания щеше да зависи животът на много хора и може би участта на България, когато той - наследникът на Вълчан и Велко, се изправи пред султана и неговите “кучета”.
Мъжете престанаха да се упражняват и сега едрият мъж накара момчето да прави нещо друго. Той го караше, докато замахва с ятагана, да го изпреварва и да го мушва в зоната, където е открит. Това беше много интересно - изпреварващо движение срещу замахнал човек. Ятаганът беше тежко оръжие, което искаше широк замах, за да може да му се придаде по-голяма сила и да добие инерция. След това той беше непобедим, но едно изпреварване, с много по-лекото и дълго право острие, беше гениален ход. Яне не се беше сетил за това. Той стоеше и продължаваше да гледа. Струваше му се, че урокът няма да има край, а душата му ликуваше. Щеше да запомни всичко, а после в Козбунар или в малката ковачница на Диньо, щеше да работи и мисли, докато не ги изпревари. Ако трябваше, нямаше да спи, земята щеше да изоре, но скоро щеше да стане най-добрият воин с право острие в света. Как ли се казваше това оръжие? Кой го беше измислил? Дали някой от еничарите не беше негов творец?
Скоро беше принуден да прекъсне мислите си, защото сега двамата правеха нещо съвсем ново. След като защитеше действията на човека с ятагана, момчето трябваше като змия да прекара своето право острие и без да губи контрол, да мушне едрия мъж. Яне се взираше. Искаше да види лицата на мъжете, но не можеше. Отначало слънцето го заслепяваше, а когато то залезе, здрачевината му пречеше. Тъй като беше стоял срещу слънцето, сега нищо не виждаше. Скоро мрак обгърна двете фигури и Яне виждаше все по-лошо. По-скоро по движенията на телата се опитваше да разбере това, което правеха с оръжията. По-бързите техники с оръжията скоро престанаха съвсем да се виждат.
Яне беше готов да остане тук до края, дори и нищо да нс се виждаше. Най-накрая мракът явно попречи и на мъжете, защото те се обърнаха и си тръгнаха. Чак сега Яне се огледа. Наоколо беше тъмно като в рог.
Ill том “Хайдут
319
III глава “Едирне”
От напрягане и взиране очите му бяха уморени, а на всичкото отгоре в тъмното не можеше да се ориентира как да се добере обратно до мястото, където щеше да спи и утре рано сутринта да се бори. Беше толкова развълнуван, че в момента утрешната борба въобще не го интересуваше. Трябваше да се прибере по-бързо. Това не стана лесно. Няколко пъти се губи в тесните и криви сокаци на Едирне. Когато намери поляната, където беше вързал мулето и където го чакаше Буря, вече беше среднощ. Точно до мулето и Буря един от пехливаните беше разпънал голямата си шатра. Той беше от Сирия и се казваше Хусам.