- Вие ще се борите ли, ефенди?
- Да! Утре ще се боря!
- Вие пехливан ли сте, ефенди?
- Пехливан съм!
- Малко сте дребничък!
Яне го изгледа и човекът разбра, че е сгрешил.
- Сега ще ви намеря стая, ефенди! - изведнъж мъжът стана раболепен и услужлив. Той хвана Яне и го поведе по стълбите нагоре. Буря недоволно
Ill том “Хайдут”
323
111 глава “Едирне
изръмжа. Не й харесваше, че чужд човек се е приближил толкова близо до господаря й. Човекът веднага се усети и сконфузено го пусна.
Стая се намери. Мъжът твърдеше, че е последната и че е неговата лична, но Яне искрено се съмняваше. Мислеше, че човекът му даде стая, само Буря да не притеснява гостите му долу.
- И утре като се борите и като трябва да вдигнете коча на раменете си, сетете се да кажете, че сте спали в “Девечи хане”, господарю! Нека хората разберат къде спят истинските пехливани!
Яне легна, не го притесняваха нито виковете долу, нито димът, нито тропотът. Утре той щеше да се бори и това беше най-важното. Беше на крачка от това, за което цял живот беше мечтал. Той сбъдваше мечтата на поколения Болярови. Много от предните му бяха умрели, без дори да имат възможността да стигнат до тук. Той сбъдваше и техните мечти. Някои от тях със сигурност са били подобри пехливани от него или поне по-посветени на борбата, но гой сега беше тук. Ех, защо ги нямаше сега баща му и дядо му, да се гордеят с него и майка му, и баба му, да се търкулне сълза по бузите им?! Защо братята му не бяха живи да го видят?! Ако беше жив Петко, сигурно щеше да е тук при него и да го подкрепя! Спомни си брат си. Колко нелепо го бяха загубили. Това, че Болярови мълчаха, не намаляваше мъката по него. Където и да ходеше, Яне носеше Петко в сърцето си. Сега, натрупаните през времето чувства, изведнъж избухнаха у него и той заплака. Сълзите течаха от очите му, като водопад. Той не беше очаквал такова нещо от себе си. Не плачеше заради нещо конкретно, нито, защото му бе тъжно. Когато спря да плаче, на душата му беше олекнало. Той затвори очи и заспа, а спа като новороден.
Когато се събуди, беше се наспал напълно. Протегна се и костите му изпукаха. След това бързо се приготви. Дали не беше закъснял? Когато го видя, ханджията започна да му прави ниски теманета и да го приветства като най-добрия пехливан някога отсядал в хана му и го заклинаше да спомене името на хана му, като повтаряше много пъти “Девечи хане”. Освен това бутна в ръката му нещо за ядене. Той се хилеше многозначително и твърдеше, че то дава много сила на мъжа в леглото и на алая за борба. Старецът се кривеше и ог устата му течаха лиги. Яне не пожела да вземе това нещо, но старецът се кълнеше, че без него няма да спечели и че не е спал, за да го направи специално за него. Яне поиска пастърма. Плати и тръгна. Излезе навън, отвърза мулето и бавно тръгна към алая за борба. Струваше му се, че целият свят се е запътил натам.
Когато стигна до огромната поляна, на която щеше да се бори, отиде, върза мулето и Буря на един коневръз и заповяда на кучето да пази мулето. Сега двете животни бяха на сигурно място. Знаеше, че Буря ще
Токораз Memo
324
Ятаган и Меч
пази мулето, а и така нямаше опасност да се втурне и да нападне човека, с когото щеше да се бори. Защото нямаше как да обясни на вярното си куче, че това не е нападение над него.
Когато отиде да се запише за борбите, веднага за него се “залепи” някакъв мъж, който непрекъснато му казваше какво да прави.
- Сега се преоблечи! Сега си сложи киспет! Сега се намажи със зехтин!
- Не мога сам! Намажи ми гърба! - каза Яне.
Мъжът услужливо запретна ръкави и намаза 1ърба на Яне. Когато видя разкъсаните от мечката гърди, той потрепери и си личеше, че го е гнус. Яне беше сигурен, че иска да го пита, но не посмя. Затова пък каза:
- Много си слабичък още, ефенди! На колко години си? - попита той.
- Около четиринайсет! - отговори Яне.
- Малък си още! Не те ли е страх? Ти сигурно си най-слабият и най-младият тук! Сам ли дойде до тук?
- Сам дойдох!
- А въобще борил ли си се някога? Да не си мечтал да се бориш и да си дошъл тук да скочиш направо в “дълбоката вода”? Внимавай, тук нс е мястото да започваш да се бориш! Не искам да те плаша, но тези тук са най добрите пехливани в света!
Яне се огледа. Гледката наистина беше впечатляваща. Той наистина беше най-дребният и лек от мъжете. Само за миг сърцето му трепна и като че ли страхът се опита да го превземе, но Яне го възпря. Едва сега той осъзна къде беше попаднал. Стегна се чак сега, може би малко късно насочи вниманието си изцяло към борбата. Каквото беше дотук, беше, сега беше време за борба. Пехливаните започнаха да загряват. Всички те бяха облечени в късите до коленете кожени гащи и телата им лъщяха, намазани с масло. Яне не искаше да загрява. Той гледаше мъжете. Някои от тях бяха с едри набити тела, други бяха силни, с релефни, като сухи пръчки, тела, а имаше и по-дебели мъже, но всички бяха изключително силни. Изведнъж пехливаните зашумяха. Сред тях се появи Кара Мустафа. Мъжът беше много красив, мускулите му бяха изящни и толкова силни, без грам мазнина по себе си. На гърдите му се виждаше всяка жилка от мускулите му. Те бяха заоблени и правилни. Сега Яне разбра защо красивият пехливан беше любимец на жените. Но не беше само тялото и лицето му, в движението на Кара Мустафа имаше някаква поза и финес. Той като че ли казваше: “Вижте ме, това съм аз, красив, лек и впечатляващ! Аз съм най-съвършеният борец, аз съм душата на компанията, аз съм центърът на света!”