Яне се наведе. Много добре си спомняше онази вечер, между Боляровия хан и Станимака. Ако той беше пожелал, сега този красив мъж нямаше да е между живите и червеите отдавна щяха да са изяли тези
325
111 том “Хайдут”
111 глава “Едирпе”
мускули, мургавата кожа, мустаците и ситните къдрави косъмчета по гърдите му. Яне го изгледа, а гърдите му се издуха. Той виждаше впечатлението и възхищението, което Кара Мустафа предизвикваше у пехливаните, но знаеше, че е по-силен от този мъж. Кара Мустафа беше самовлюбен човек. Той смяташе, че е център на света и именно суетата му го караше да бъде слаб. Суетен човек не може да бъде сериозен борец, защото той мисли от гледната точка на търговец - какво ще спечели и какво ще загуби. Той винаги преценява и не е готов да се жертва и да заложи достатъчно, за да “играе” на живот и смърт. Яне знаеше всичко това и само се усмихваше. Той искаше да се скрие, за да не го види преди борбите Кара Мустафа, защото тогава можеше въобще да не се бори. Затова накара мъжа да му донесе едно одеало, седна и се зави с него през глава. Стана му топло, но пък така се чувстваше добре. Чувстваше се сигурен. Докато стоеше така и се беше вглъбил, бавно произнасяше молитвата на Болярови, която по-къено беше станала молитва и на кауците. Така той щеше да защитава честта не само на рода си, но и на приятелите си, една част от които вече бяха мъртви. Докато Яне произнасяше молитвата, през цялото време пред очите му се появяваха образите на всички тези мъже.
“Господи, прости ми и ме помилуй! Умолявам ге никога да не изпитам мощта на враговете си с помощта на моя бог Исус Христос! Да не почувствам болка и никаква мъка! Амин!”
После Яне остана под одеалото и в този момент му се допя. Остана по този начин, а думите сами се лееха от устата му. Отначало пееше тихо и някак като на себе си, но е всяка дума гласът му ставаше все по-силен и твърд. Той като че ли намери себе си и се сети кой е.
“…Телалин вика, телалин вика, телалин вика из Будина града, из Будина града, из Демиркапия, вика два дни, вика три дни, една ми неделя:
- Цоню ша са бори, Цоню Пехливанин, с ръце демирлии, е пръсти челиклии.
Никой са не наима с Цоня да са бори, с Цоня да са бори, с Цоня Пехливанин.
Наело ми са и, наело момче аджамия,
момче аджамия на дванайсет годин с негова сгоденичка,
той ще са бори, тя ще го гледа.
Отговаря Цоню Пехливани: Ако ша са бориш, първен да каулим: ако те надвия, ша ти отзема, ша ти отзема младата сгодсница и ша ти отрежа ръцете то лахтете, ръцете от лахтете, краката от коленете.
Токораз Memo
326
Ятаган и Меч
Че са се хванали да се борят Цоню Пехливан и Коста копелчето, Борили са й малко и млого, малко и млого, три дни и три нощи. Дето Цоню хване, бели меса къса, дето Коста хване, рунтави кожи дере.
Борили са три дни и три нощи, в кръв огънали, река кървава текнала, пак са един друг не разпускат.
Разсърди се момче аджамия, че издигна Цоня Пехливанин, та го в земя удари - у земята потъна, потъна и издъхна.”
Гласът на Яне се извисяваше все повече и повече. Мъжът отвън слушаше песента на Яне. Отначало помисли, че момчето се е чалнало от страх, но по-късно реши, че така то се подготвя за борбите.
Когато спря да пее, Яне вече беше готов за борба. Той стана, отметна одеалото от главата си и започна да се раздвижва, както правеха всички останали. Враговете му можеха да го видят, но ако искаше да остане скрит, да си беше стоял у дома. Трябваше да е мислил, когато тръгваше. През пялото време му беше ясно, че няма как да се бори в Едир-не и да остане скрит. Преди да тръгне насам беше предал картите и описанията на съкровищата на Василка. Едва ли някой щеше да се сети да ги търси у една стара, грохнала жена, а Яне знаеше, че на вещицата може да се разчита. Тя би умряла, но не би издала тайната на Вълчан войвода. Така сега той беше освободен. Нямаше как да участва на турнира без двамата пехливани да го видят и разпознаят.