Въпреки че беше станал и загряваше, никой не му обърна внимание. Всеки пехливанин гледаше преди всичко себе си. Отново сред тълпата, която беше наобиколила алая, и сред пехливаните, се дочу шум на възхищение и преклонение. От одеве Яне скришом с едното око поглеждаше към нещото, което приличаше на павилион и което беше издигнато в единия край на огромната поляна. То беше украсено с бели платове и воали, които, полъхвани от вятъра, ефирно се движеха. Там щеше да седи и да наблюдава борбите самият султан и цялата му свита.
Яне погледна натам, но разбра, че не султанът беше предизвикал тази реакция у гостите и пехливаните. И тогава го видя. Той беше огромен. Беше по-висок от всеки друг и като кораб - бавно и величествено, се носеше над тях. Нещо в него караше Яне да настръхне. Това беше спотаената мощ. За разлика от суетния Кара Мустафа, който беше повърхностен и се надуваше като паун, Кая отвън изглеждаше смирен и религиозен, вглъбен и някак затворен в себе си, но под всичко това си личеше една дълбочина. Всички знаеха, че башпехливанът идва след тридневен пост и молитва и че за него борбата не е място за показване, а религиозно преживяване. Той беше пречистен и готов за единение с
Ill том “Хайдут
327
111 глава “Едирне”
Аллах и всички пехливани чувстваха това. Ако публиката беше възкликнала заради начина по който изглежда Кая и той я беше впечатлил с външното си - неговата сила и размери, пехливаните въздъхнаха, загцото усетиха завършеността на качества на башпехливана. В себе си той нямаше никакво излишество и никакъв недостатък. Беше висок и извисен като минаре и стабилен и внушителен като джамия. Минаре и джамия едновременно. Всички други пехливани бяха само едното или другото. Всеки имаше своите силни и слаби страни и всеки се стремеше към завършеност, но тя се виждаше само у Кая. Минаре - извисеност, която се протяга към Аллах, висота на целите, гъвкавост и ръст, и джамия - пространство, в което да подслони всичките си качества, завършеност и съгласие със себе си. Мощ и стабилност. Джамията беше основата, която даваше възможност на минарето в него да се извиси. Досега Яне никога не се беше впечатлявал от борци, но този път изпита притеснение. Той беше повалил Кая, но в схватка без значение и то с изненадващо, забранено действие. Сега обаче башпехливанът щеше да е нащрек и едва ли това, че Яне е от Боляровите, щеше да му е достатъчно. Сигурно смесването на техниките на Боляровия и Бимбеловия начин също нямаше да му даде чак толкова голямо предимство. Методите му може би щяха да са достатъчно добри, но Яне нямаше да има личната сила да се противопостави на Кая. Може би той нямаше да е достоен, за да победи и у него щеше да е вината. Момчето подскочи няколко пъти. Сред тези огромни мъже все повече му се струваше, че е дребен и неподготвен. Как въобще беше мислил, че тук ще победи някого? Сега си даде сметка, че младежката му самоувереност го беше водила в това му приключение, а не здравите воински амбиции. Следващият път, ако въобще за него имаше следващ път, щеше да се отдаде на молитва, духовно развитие и на повече дълбочина. Като гледаше Кая, Яне разбра, че това е най-важното нещо, което му липсваше. Сега обаче вече беше късно, нямаше нито време, нито възможност нещо да се направи. Трябваше да се съсредоточи и да се бори с малкото, което имаше.
В този момент видя Хусам. Мъжът беше видимо зле. Явно запоят през нощта не му се беше отразил добре. Яне се усмихна. А можеше да има късмет и да му се падне да се бори с някакъв такъв пехливан. После се засрами. Нима той, Боляров, щеше да трепери и да се моли да му се падне глупав недостоен противник, за да докаже уменията си?! Въпреки че дядо му го нямаше наблизо, той изпита срам заради мислите си. Трябваше да се държи достойно. Засвириха зурни и задумкаха тъпани. Всички преместиха погледи от Кая и ги обърнаха към трибуната, къде-то скоро се появи султанът и величествената му свита от гости, първенци и прислужници. Тъй като беше по-нисък от околните, Яне не видя
Toko pen Memo
328
Ятаган и Меч
почти нищо от това зрелище и предпочете да слуша коментарите и възклицанията на околните пехливани. Султанът поздрави борците и те му отвърнаха в хор. Яне нито знаеше какво става, нито какво да прави, така че само той, от всички пехливани, мълчеше.
Скоро всички се оттеглиха, като по средата поляната остана празна и започнаха да съобщават имената на пехливаните, които да излизат да се борят един срещу друг. Бореха се без разлика в теглото, без продължителност на борбите, докато някой падне и се признае за победен. Всеки можеше да загуби борба само веднъж и след това спираше да се бори. Когато се изтеглиха от алая, изведнъж напрежението между пехливаните силно нарасна и като че ли въздухът около тях се сгъсти.