Кой ли щеше да бъде първият му противник? Въпреки срама си пожела някой по-слаб и недостатъчно добре подготвен. Сега, като ги гледаше, Яне разбра колко е недостоен. Гледаше ги и се опитваше да си избере някого, с когото да му е най-лесно да се бори. Това обаче беше много трудно. Тук нямаше случайни борци. Изведнъж си спомни думите на дядо си, които старецът му беше казал преди толкова много време, там, в Боляровия хан. Тогава малкият Яне, ги беше чул и както му се струваше ги беше разбрал, но едва сега те като че ли минаха през сърцето му. Дядо му беше казал:
“Никога не гледай противниците или враговете преди битка, защото тогава започваш да изпитваш страх! Тогава ти няма да виждаш истинските, реалните противници, а в очите ти остават само добрите им качества. И така, от тези силни техни страни, в главата ти се изгражда един непобедим обобщен враг. Той е съвършен и непобедим, но е само в главата ти. Този враг го виждаш благодарение на страха си. Той е изграден не толкова от предимствата и силните страни на противниците ти, колкото от твоите страхове и собствени недостатъци. Най-накрая ти така или иначе ще се изправиш срещу някой конкретен човек, който няма да има нищо общо с този обобщен враг. Но ти ще си вече уморен, защото вече си се борил с обобщения враг в себе си. Ти трябва да мислиш за всеки конкретен противник, а не да загубиш битката предварително, още от измисленият и сглобен от теб обобщен противник!”
Колкото и да го беше срам, Яне отново поиска одеалото, седна и се зави през глава. Искаше да се отдели от всичко това, да избяга от страха и притеснението. Дано по-бързо го повикат, защото това чакане го убиваше. Той беше казал името си на човека, като му го беше повторил няколко пъти и сега разчиташе, че той ще му каже, когато го извикат да се бори.
Скоро го чу и целият потрепери. Скоро щеше да се бори. Стана, но чувстваше някаква слабост в краката си. Струваше му се, че главата му е в облаците, а краката… крака въобще нямаше. Ушите му бяха стран
Ill том “Хайдут
329
III глава “Едирие
но заглъхнали и когато кажеше нещо, гласът му се връщаше в главата му и отекваше. Струваше му се, че не може да говори. Може би заради заглъхването на ушите и тълпата, шумът от борбите стана някак размазан и далечен, далечен. Като че ли всичко това не се случваше с него. Някаква сила, която беше извън него, го караше да върви, разбира се, всичко това ставаше и благодарение на ръката на неговия човек, която го подкрепяше и водеше към алая. Когато стъпи на полето за борба, се обърна към човека и му каза нещо, но тъй като сам не чу какво точно каза, не разбра дали въобще от устните му е излязъл звук. За негова изненада човекът замахна и му удари едни шамар. Яне не почувства никаква болка и обида.
- Много сте пребледнели, ефенди! Да не ви стане лошо?
Яне се обърна и тръгна към масата, където казваха кой с кого ще се бори. Сега беше важно да му се падне лесен противник. “Нека поне първият бъде малко по-лесен!” - повтаряше си Яне. Когато му го показаха, Яне изтръпна. Това беше висок, строен, силен мъж. Той беше с широки рамене. Не беше от най-тежките борци, но по всичко си личеше, че е много добре подготвен. Беше по-висок с една глава ог Яне, а мустаците му - грижливо поддържани, стърчаха настрани. Най-страшното беше, че до него стоеше Кара Мустафа, който като че ли се опитваше с погледа си да прегори дупка в гърдите на Яне. Това явно беше човек от антуража на Кара Мустафа и Кая и със сигурност беше един от най-добрите борци в Империята. Яне не беше имал късмет. Освен това Кара Мустафа стоеше до мъжа и му говореше. Той сигурно много добре беше опознал българската борба, тъй като години наред беше останал в Станимака, за да я изучава. Сигурно беше запознат и с метода на Болярови. Всичко това беше много лошо за Яне. По движенията, които Кара Мустафа правеше, младият пехливанин разбра, че той разказва на противника му за борбата на Болярови. Къде можеше да е виждал той тази борба? Освен от него самия в хана, може би и на Четиридесетте извора.
Яне гледаше двамата мъже и изведнъж го обзе прозрение. Те двамата страшно много си приличаха. Да, нямаше съмнение, ако не беше притеснен, сигурно много по-рано би разбрал всичко. Неговият противник и Кара Мустафа бяха братя. Чак сега Яне видя лицата им, очите, еднаквите коси и мустаците. Той щеше да се бори с брата на Кара Мустафа. Това откритие го зашемети. В този момент мъжът между тях извика: