Яне стоеше и гледаше безмълвен. Това за него беше демонстрация на всичко, което един пехливанин трябва да притежава. Кая беше като жива книга, не само за техника, а и като кодекс за морала на бореца. Той не знаеше как ще победи този човек, нито дали има право на това. Той беше по-незначителен като човек, беше още малък. Как щеше да победи тази завършена личност, този светец в борбата?! Докато мислеше това, неговият човек разтревожен го пипна по рамото.
- Скоро ще се борите! Гответе се, господарю!
Яне трепна. За пръв път в живота му го наричаха “господар”. Явно мъжът наистина беше много впечатлен от победата му. Той обаче продължи да гледа Кая. Мислеше си за това от кой род е противникът на Кая. Той сигурно също беше от някой знатен пехливански род, но кой? Кая излезе от алая, последван от възхитените погледи на хората. Всички крещяха името му. Дори след борбата, хората бяха толкова пленени от силата на пехливана, че не можеха да откъснат очи от него. Той тръгна сред пехливаните и скоро мина покрай Яне, който също го зяпаше. Гигантът спря и го погледна в очите. Ставаше нещо странно. Всички хора усетиха това и затихнаха. Башпехливанът, богоподобният, макар това да беше греховно в исляма, но нямаше с кого да се сравни могъществото, силата и завършеността на бореца, та той спря и се загледа в един от пехливаните, в едно слабо и младо, още голобрадо момче.
- А, Яне!? Яне Боляров! - каза Кая. - Чух, че си дошъл да се бориш тук!
Яне мълчеше. Не знаеше какво да отговори. Той беше очаквал удар и
може би щеше да е много по-добре, ако Кая го беше ударил с едно елен-си в главата. Сега младежът стоеше и нищо не можеше да измисли и да отговори. Чувстваше се неловко, недодялано и глупаво. Унижението беше пълно, защото след като почака малко и като разбра, че няма да има отговор, башпехливанинът направи темане и продължи. Яне се чувстваше смачкан и унизен. Беше се държал като глупак. Беше показал стра
Токораз Memo
334
Ятаган и Меч
ха, незначителността и неподготвеността си. Публиката го беше сметнала за идиот или ням. Срам!!!
Така обаче не смяташе неговият човек. Той беше не по-малко смаян от Яне.
- Теб те познава Кая паша - башпехливанинът?! Той изрече името ти! Кой си ти? Откъде си? Откъде те познава?…
Въпросите на мъжа нямаха край. Той беше по-впечатлен, че Яне познава Кая, отколкото всичко останало. Скоро извикаха името му и колкото и да е странно, това зарадва Яне, защото така поне нямаше да слуша непрекъснатите тиради на човека до него.
Противникът му беше еничар. Разбра го по това, че зад него, през цялото време, стояха няколко мъже с високи бели шапки. Яне вече можеше да познае тези шапки и еничарите само по това как стоят и се държат. Доскоро той ги беше смятал за най-омразните хора на света, но от снощи разбра, че те не са само “роби на султана” и бездушни, безмозъчни машини за убиване, сред тях имаше майстори и в никакъв случай не биваше да ги подценява. Освен това скоро след началото на схватката умората отново се появи. Тежката борба с Кара Исмаил му се беше отразила. Публиката отново беше доволна. Еничарът беше силен мъж. По тялото му се беше отпечатал животът на лишения, битки и изтощение. Той беше сух, но много тежък и силен. Беше висок колкото Кая и Велко, но макар и по-лек, въобще не беше по-малко опасен. Двамата се бориха дълго и колкото повече се проточваше срещата, толкова по-неясно ставаше за Яне как ще победи.
Публиката предчувстваше борба от тези, които харесва, и крещеше с пълно гърло. Всеки път, когато Яне се бореше, тя крещеше: “Шейтан! Шейтан!…” Момчето, което Кая беше поздравил, участваше във втора борба. Хората вече го бяха забелязали и дори повтаряха името му.
- Българин някакъв! Яне! Яне Боляров!
Най-накрая, съвсем случайно, той налучка пътя към победата. След едно от разтърваванията, когато двамата вървяха един към друг, Яне реши да удари еленси в тялото на еничара. Той го уцели в един белег, който еничарът имаше отстрани на тялото, в областта на ребрата. За миг, само за миг, еничарът се стегна, явно изпита болка. Все пак той беше трениран да издържа на болка, но Яне веднага го усети. Разбра, че белегът е пресен. Явно раната току що беше зараснала или още не беше заздравяла добре. Яне веднага нанесе следващо еленси, като събра в него цялата мощ, на която беше способен. Спомни си колко много беше тренирал еленси и как само с един удар в главата беше повалил Кая. Сега, след втория удар, еничарът спря. Явно болката беше много силна и пред очите на воина причерня. Яне не искаше да го измъчва, затова веднага замахна и насочи нов, още по-силен плесник. Той изплющя така,