Отново опита да се “гмурне”, но турчинът отново успя да се изплъзне с майсторство. Яне се нуждаеше от идеи. Беше се изчерпал, беше опитал почти всичко. В този момент, в който се чудеше какво да прави, видя че мъжът носи денка.
- Извади ятагана и ми го покажи! - с последни усилия извика Яне.
Мъжът не разбираше много добре какво иска Яне или по-точно защо иска това, но го изпълни. Яне видя острието на ятагана на Кара Мустафа. Отблясъкът на острието само за миг го заслепи, но накара и турчина да погледне натам. Той явно позна собствения си ятаган. Сигурно споменът за оръжието и за онази нощ, когато то му беше отнето, нахлу в него. Яне знаеше, че след малко турчинът ще се окопити, защото ще поиска пак да си върне изящното оръжие, което може би е принадлежало на поколения от рода му. Но в този момент той се отпусна. Така ми
Ill том “Хайдут
339
III глава “Едирне”
сълта му, от борбата, се пренесе върху ятагана. Дори само колкото трае едно премигване на клепач, но това беше достатъчно за Яне. Той се възползва от този миг невнимание и вдигна Кара Мустафа, а след това, преди да му даде време да се окопити, го “заби” в земята.
Първото нещо, което осъзна, беше, че животът му е в опасност. Помощникът му с ятагана така се беше въодушевил, че без да прибира оръжието в канията, го размахваше и тичаше към него. До него тичаше Хусам и добре, че беше той, иначе щеше да има кръвопролитие. Сириецът накара мъжа да прибере оръжието и така двамата понесоха Яне. В първия момент еуфорията беше огромна. Отвсякъде се стичаха пехливани, които го поздравяваха и го потупваха. Яне не беше чак толкова щастлив. Той знаеше, че е спечелил с хитрост, а не с умения, затова не се чувстваше горд от постъпката си. Беше успял да разстрои противника си, с вида на оръжието, което му беше отнел. Знаеше, че това не е много честно. Болярови дори не биха се зарадвали на такава победа. Но така беше успял да продължи напред. Сега предстоеше последната битка - срещу башпехливанина Кая. От нея щеше да зависи дали ще направи нещо велико, или само ще се представи много добре. Тази борба щеше да бъде границата между това дали е нещо изключително като явление, или е само много добър пехливанин. Ако победеше, това щеше да се помни цял живот. Яне се опита да си даде много ясно сметка за това. Иначе не знаеше нито как ще се бори срещу Кая, нито как въобще би могъл да победи. У него имаше само едно желание, но без идея как би могло да се осъществи. Той беше изпаднал в онова състояние, в което изпадат всички аджамии пехливани. Това го дразнеше, но нищо не можеше да направи. Вече нямаше ятаган, който да му помогне. Срещу Кая трябваше да се бори с уменията си, с това, което беше научил и постигнал в живота си.
Не знаеше какво ще прави и какво да измисли, но пък и сега вече беше твърде късно за това. Дядо му много пъти му беше давал пример и Яне сам знаеше колко са смешни пехливаните, които докато имат време да се подготвят, се шегуват или ги мързи, а когато дойде време за борба и когато усетят, че нещата са сериозни, започват да се пулят, страхливо да се оглеждат и глупаво да питат: “Сега какво да правим?” Преди това, когато са имали време и когато е трябвало да изградят ниво, те са били небрежни, защото са смятали, че има време и че все нещо ще успеят да измислят. Но когато усетят страха, започват да питат, но тогава вече е твърде късно. Така и сега Яне си даде сметка, че вече е късно. За толкова малко време не можеше да “стопи” разлика в умения, трупани през много години. Когато разбра това, се успокои. Той трябваше да победи с това, което вече беше изградил и което имаше, но кое беше то?
Токораз Memo
340
Ятаган и Меч
За това мислеше гой, докато извади “чудото” на ханджията от “Девечи хане” и бавно, смучейки го, го изяде цялото. Не беше гладен, но скоро щеше да се нуждае от сила, от много сила. Когато му станеше прекадено сладко, си отрязваше парче от солената пастърма и я слагаше в устата си. Така изяде всичко.
Преди последната борба имаше много време. Хората сс бяха пръснали и си говореха. Някои разпалено жестикулираха, други спореха, а трети се опитваха да повторят някоя техника и движение, които ги бяха впечатлили. Всички бяха в очакване на най-важната борба. Човекът, който по време на борбите беше до Яне, сега се грижеше за него. Хусам също му помагаше. Те му направиха масаж и му дадоха чай, защото след сладкото и соленото, сега българинът изпитваше огромна жажда. Знаеше, че не трябва да пие много вода, но не можеше да се спре. Мъжете през цялото време му говореха и го хвалеха. Може би така те смятаха, че му вдъхват кураж и го подготвят за борбата. Докато Хусам говореше преди всичко за славата, за уважението, което ще придобие, ако победи, за това, че всички жени щс искат да са с него или че ще има храна и приятели в изобилие, мъжът говореше за пари и злато, за това, че башпехливанът една година е на щедрата издръжка на султана, за скъпия диамантен пръстен, който предния път султанът свалил от ръката си и подарил на Кая, за това, че бейовете една година ще се бият да го направят свой почетен гост, да го поканят на трапезата си и да го отрупат с подаръци и съкровища.