- Аз съм българин!
- Не съм чувал за българите. Къде живеят те?
- Не си чувал, защото според султана ние не сме народ, а рая! Иначе Станимъка не е нито в Алжир, нито в Мароко, а е на два дни път с кон от тука. А българите са един от най-големите народи на Империята, които я изхранват и поддържат. Дори около Едирне е пълно с българи, чак до Бяло море и до Албания, а на север - до Дунав.
- Добре! Добре, не се обиждайте, Яне пехливан! Виждам, че целият се напрегнахте! Отпуснете се да ви размачкам!
Хусам също слушаше този разговор и искрено се учудваше. По всичко си личеше, че и той не беше чувал нищо за българите.
- Да се готвят башпехливанът Кая от Истанбул и Яне Боляров от Станимака - при споменаването на първото име тълпата избухна в бурни възгласи, а второто име мина под сянката на незаглъхналите възклицания от първото и този път “Шейтан!” не прозвуча така силно, както преди. Това не го интересуваше сега. Тръгна към алая, като не чувстваше и не мислеше за нищо. Ходеше все едно Бог направляваше краката му. В главата му нямаше и една мисъл. По някое време, съвсем за кратко, си спомни думите на Василка: “Помни, че си змей!” Но скоро и те изчезнаха в небитието. Как щеше да се бори в такова състояние, не му беше ясно. След сигнала той се спусна към Кая, но се удари в него като в скала. Толкова силен и мощен беше башпехливанът. Ръцете му - здрави като коренища на гигантско дърво, го обгърнаха и го стиснаха с такава сила, че ако не беше толкова силен, млад и подготвен, сигурно щеше да се прекърши. В тази “мъртва” хватка, като на змия, Кая увеличаваше натиска все повече и повече. Въздухът на Яне “излетя” от дробовете му. След малко започна да чува как ребрата му пращят под силата на стискането на Кая. Изход нямаше. След като го стегна така, гигантът го вдигна от земята. Той огъна гърба си като мост и краката на младия пехливанин започнаха смешно и безпомощно да махат във въздуха. Башпехливанът имаше такава сила, че сигурно можеше да изкорени средно голямо дърво, само с двете си ръце. Яне усети, че губи. Нямаше опора и не можеше нищо да направи. Напрегна всички сили и се опита с ръ
Ill том “Хайдут”
343
III глава “Едирпе”
це да бръкне под ръцете на гиганта. Сети се, че някога дядо му му беше разказвал една история за борбата между гигантите Херакъл и Антей. Сега Кая беше хванал Яне точно по същия начин, по който Херакъл беше държал Антей.
Ако телата и ръцете на двамата пехливани бяха сухи, той нямаше да може да бръкне, но като бяха намазани със зехтин, Яне успя да вкара ръцете си и със силен натиск разкъса захвата на гиганта. При падането той взе едно мигновено решение. Реши да се възползва от този момент и от това, че беше много по-нисък от Кая. Вместо да падне на прави крака, той ги сгъна в коленете. Знаеше, че така рискува много и че може да докосне земята, макар и неволно, с друга част от тялото си, освен с ходилата, но реши да рискува. Дори да загубеше, така поне нямаше да е срамно. Падна тежко на земята, със свити крака. Изведнъж рамото му се оказа на височината на чатала на Кая. Нямаше връщане назад, след миг той или Кая щеше да бъде шампион. Ако гигантът само се сетеше да го натисне, той нямаше да може да удържи и щеше да се стовари на земята. Кая обаче пропусна тази възможност. Сигурно беше твърде зает с това да мисли как Яне беше успял да разкъса захвата му. Той изпусна ситуацията само за миг, но точно този миг беше нужен на българина. Той веднага тръгна да се изправя и качи Кая на рамото си. Тежестта на башпехливанина беше огромна и Яне имаше чувство, че жилите на краката му ще се скъсат. Толкова трудно му беше изправянето. Публиката ревеше заедно с него. Той така викаше, че имаше чувството, че гърлото му ще изхвърчи от устата му, но сам не се чуваше. Краката му се огъваха. Кая беше във въздуха. Яне се напрегна за последен път и успя да изправи краката си. После много рязко отпусна главата на Кая, при което тялото на гиганта се удари в земята. През това време българинът задържа краката му, затова ударът се получи много тежък. Стори му се, че земята под краката му се разтрепери. В първия момент нищо не чувстваше и не разбираше какво става с него. Много ръце се протягаха към него. Чуваше откъслечни викове и радостни възгласи. Някакви хора му говореха нещо, но беше толкова шумно, че той не ги чуваше, а и не разбираше какво точно му говорят, но отново чу вездесъщото “Шейтан!”. Само една мисъл се въртеше в главата му - “Девечи хане”, “Девечи хане”.