Въпреки че борбата беше много популярна сред българите, помнеше се, че тя винаги е била част от една цялостна бойна система. Дядо му още от дете му беше обяснявал, че след унищожаването на Българската държава се е наложило бойните умения да се прикрият, а наяве да остане само борбата, която да обединява българите и която относително лесно можеше да се прикрие като народно занимание.
*дървено масло - зехтин
Токораз Memo
38
Ятаган и Меч
Един от начините да се запазят бойните традиции бяха бойните игри. Българчетата от векове играеха различни игри. Никой не подозираше, че те са измислени още от древните времена за поддържане на бойна форма и умения. Такава беше играта чирек. При нея състезателите подхвърляха една къса пръчка, а с друга се опитваха да я ударят във въздуха и да я запратят колкото се може по-надалеч. Това тренираше удара и точността на момчетата. Други игри бяха прескочи кобила, татарска борба, чилик, циганска борба. При тях момчетата развиваха сила и се учеха да се борят. Всичко това ги подготвяше за битка. Разбира се, тези упражнения помагаха и за кърската работа, защото ги правеха силни и издръжливи.
Любимата игра на децата от Боляровия род беше така нареченият маймунски бой. Двете момчета ги окачваха на една върлина, която беше поставена на доста голяма височина върху две “магарета”. После момчетата се закачаха с ръце и крака за върлината и започваха да се борят, така както си висят на нея. Целта беше да събориш другия на земята. Височината не беше малка и ударът беше доста силен. Двете момчета трябваше да са много пъргави и се движеха по хоризонталната върлина, като се закачаха с колене и с ръце. Най-добре беше да се качиш върху другия или поне да закачиш част от тялото си за него и да му тежиш. Тази игра много уморяваше момчетата. Те бяха толкова пъргави и добри, че понякога се изпускаха е ръце и увисваха безпомощно с телата си, борейки се по този начин. Сега, когато Петко го нямаше, Яне вече нямаше с кого да се упражнява в маймунски бой.
Разбира се, децата играеха и на много други игри. Едва по-късно Яне разбра, че игри, които му се бяха стрували наивни, всъщност имаха много по-дълбока цел и помагаха за изграждане на качества, които по далечен и невидим на пръв поглед начин се отразяваха на бойната подготовка.
Не мина много време и черквата беше нацяло завършена и изографисана. Отново изпратиха Яне да повика отец Пафнутий от Араповската света обител, който освети черквата и отслужи в нея първата света литургия. Тъй като Боляровия хан беше много малък, не можеше да има собствен поп за черквата. Затова с проигумена се разбраха ключът от черквата да остане в Болярови, а на големите християнски празници от Араповската обител да изпращат поп, който да отслужва литургия. На първата литургия, за официалното освещаване, от Бачкьой специално пристигна и майстор Манол. Сърцето на момчето трепна. Яне дълго говори с дюлгера и го разпитва, но през цялото време помнеше сълзите на майка си и твърдите думи на баща си. Тъй като докато говореше с майстора, Яне на няколко пъти забеляза погледа на баща си, той се отдръпна, защото не искаше пак да го затворят в плевника. По някое време дядо му го повика. И докато другите пируваха в хана, включително и проигуме-
Ill том “Хайдут
39
I глава “Боляровия хан “
нът Пафнутий, дядо му излезе от голямата порта на хана, прекоси пътя и тръгна по пътеката, която водеше към баира и към черквата. Старецът вървеше напред, е твърда и уверена стъпка. Въпреки пълния мрак, той вървеше с убедеността на човек, минавал хиляди пъти по тази пътека. Без да пита Яне следваше най-стария мъж от рода. Някакво усещане му подсказваше, че се случва нещо сериозно и че сега не бива да пита, за да не развали специалността на момента. Двамата се спуснаха по баира и се изправиха пред мрачния силует на съвсем новата черква. Дядо му извади ключа за черквата. Вратата беше ниска и тясна, но все пак се отваряше с две тесни крила. Въпреки че беше дървена, от дебели здрави талпи, беше обкована с желязо. Нямаше никакво съмнение, че дядо му се е подготвил и е планирал всичко, което се случваше. Въпреки мрака, той успя доста бързо да отключи вратата. Отвори, доколкого може, двете крила на вратичката, приведе се и потъна в най-тъмния мрак, който Яне беше виждал. Той стоеше пред вратичката и като омагьосан гледаше черната паст, що зееше в недрата на храма. Тя му приличаше на входа на преизподнята. Мина доста време преди да чуе отчетливите щракания на чакмак. Не след дълго в черквата се разля светлина. Отначало тя беше слаба и несигурна, но постепенно разсея мрака в помещението и освети пътя пред краката на момчето. Тя беше като път, който се простря пред него и като че ли го притегляше да тръгне по него. Така Яне влезе в черквата. След като влезе и се изправи, той се прекръсти. Макар отскоро да имаха черква, той вече беше научил, че всеки път щом влезе в христов храм трябва да се прекръсти, а на излизане не бива да излиза с гръб към амвона, а с лице и отново трябва да се прекръсти.