Яне се почувства малко засегнат и веднага отговори:
Ill том “Хайдут”
359
III глава “Едирне”
- Да, грамотен съм! И обичам да пея!
Никой не очакваше, че отговорът ще бъде такъв и всички бяха учудени.
- Какви песни се пеят там, откъдето идвате? Ще ни попеете ли?
Яне никога не се беше славил като голям певец, но вече беше запомнил, че нямаш право да отказваш на султана, затова реши да пее. Отвори уста, а песента сама излезе от гърлото му.
“…Телалин вика, телалин вика, телалин вика из Будина града, из Будина града, из Демиркапия, вика два дни, вика три дни, една ми неделя:
- Цоню ша са бори, Цоню Пехливанин, с ръце демирлии, с пръсти челиклии.
Никой са не наима с Цоня да са бори,
с Цоня да са бори, с Цоня Пехливанин.
Наело ми са и, наело момче аджамия,
момче аджамия на дванайсет годин с негова сгоденичка,
той ще са бори, тя ще го гледа.
Отговаря Цоню Пехливани: Ако ша са бориш,
Първен да каулим: ако те надвия, ша ти отзема, ша ти отзема младата сгоденица и ша ти отрежа ръцете то лахтете, ръцете от лахтете, краката от коленете.
Че са се хванали да се борят Цоню Пехливан и Коста копелчето, Борили са й малко и млого, малко и млого, три дни и три нощи. Дето Цоню хване, бели меса къса, дето Коста хване, рунтави кожи дере.
Борили са три дни и три нощи, в кръв огънали, река кървава текнала, пак са един друг не разпускат.
Разсърди се момче аджамия, че издигна Цоня Пехливанин, та го в земя удари - у земята потъна, потъна и издъхна.”
Мъжете слушаха и бяха поразени от силата на песента. Когато Яне свърши, всички останаха по местата си като зашеметени. Те не бяха разбрали думите на песента, защото тя беше на български, но бяха усетили силата и могъществото на мелодията. Освен това Яне беше притворил очи и си спомняше вечерта преди битката при Караджов камък, могъщите дебри на Родопа планина и широкото равно поле на Тракия. Насядалите около султанската софра също бяха усетили древността на тази земя, защото песента като че ли беше изникнала от тази древност. Най-накрая султанът проговори:
Токораз Memo
360
Ятаган и Меч
- За какво се говори в тази песен, башпехливан ефенди?
- За борбата на двама пехливани, единият е от рода на Бимбелите, а другият е от рода, от който аз произлизам. Разказва се за дядо ми.
- Чували сме за Бимбелите - каза султанът.
- Кой побеждава? - попитаха други мъже от софрата.
- Ние побеждаваме, но всъщност не това е важно - скромно отговори Яне.
- Ще ни изпееш ли още нещо? - попита султанът.
- Пееш много хубаво, пехливан ефенди? - каза Великият везир. - Чух, че си имал страшно куче!
- Много обичам кучета! - каза султанът. - Утре, по време на лова, ще ми го покажете!
- То не е ловно, а овчарско - отвърна Яне.
- Нищо, пак ще го видя! Всички са много впечатлени от него! Казват, че било по-голямо от теле и ви се подчинявало безпрекословно! Това вярно ли е?
Яне не отговори, но докато говореха за Буря, се сети коя песен да изпее.
- Ще ни попеете ли, башпехливан ефенди? - подкани го отново султанът.
Яне се изправи и запя, а силният му глас стисна гърлата на всички присъстващи. Те не разбираха думите, но усещаха силата и чувството на песента. А това беше песен, която беше чувал в Родопите и сега турските аги научиха повече за тази древна планина и за българите, отколкото, ако бяха отишли там. А в песента се пееше:
Прочул сей, прочул тоз Димо,
Димо ми баш чобанина, че имал стадо голямо, че имал лоши кучета.
Никой не може без Димчо край стадото да наближи.
Де са дочули черкези, право у Димчови отиват, назад му ръце свързали и му стадото подкарват.
Стадото блее, Димчо не тръгва.
Димчо черкези продума:
- Я ми ръцете отвържете и ми кавала подайте, аз да си с кавал засвиря, стадото след кавал ще тръгне.
Ill том “Хайдут
361
111 глава “Едирне
Че се черкезе полъгват, че му ръцете развързват, и му кавала подават.
Димчо с кавал засвири, кавал му свири, говори:
- Юрданке, булка хубава, я ми кучета развържи, да си черкези изгонят.
Не го Юрданка разбрала, най го кучета зачули, силни синджири скъсали, бързо при Димчо отиват, че си черкези разкъсват и му стадото спасили.
Мъжете пак попитаха за какво става дума в песента. Когато Яне им разказа, те зацъкаха с език.
- Ей, зли кучета! - каза един от гостите.
След това всички гости замолиха Яне да им попее още. Момчето беше изненадано от това как тези властни и богати мъже, изведнъж бяха станали наивни и като деца, с широко отворени очи, слушаха песента, а след това чакаха да им я преведе. По всичко си личеше, че те много я бяха харесали. Тогава Яне се изправи и запя. Песента се лееше от гърлото му и като че се носеше над могъщите гънки на Родопа планина. Той пееше, но мъжете чуваха там, отнякъде далеч, една самотна гайда, която му припяваше. Турските бейове, паши и везири стояха като омагьосани и не можеха да разберат откъде чуват звука на гайдата, а Яне пееше: