Токораз Memo
366
Ятаган и Мен
земята. Устремът в животно и ездачът беше толкова голям, че от тях се виждаха само две лица. Яне не беше много близо, но веднага го позна, това беше султанът. Той не можеше да откъсне очи от гледката, която препускащият владетел представляваше. “Роден е за водач! - мислеше си Яне. - Сигурно е велик воин!” И в този момент се случи нещо неочаквано. Султанът тъкмо прелиташе покрай горичката, към която башпехливанинът беше тръгнал, когато изведнъж някаква сила го сграбчи и го свали от гърба на коня. Това стана толкова бързо и така изненадващо, че в първия момент Яне не разбра какво става. Отначало помисли, че му се е сторило, затова премигна и пак погледна. Конят беше продължил вихрения си бяг, а султанът лежеше на земята, а дрехата му се движеше точно както ранените и свалени от соколите гълъби пърхат на земята. Вятърът я подмяташе и си играеше с нея и това вече не беше онази величествена дреха, а някакъв дрипав парцал, под който не се забелязваше никакво движение. Яне пусна поводите на своя кон и се втурна към върха на хълма. Буря го изпревари, тичайки нагоре. Какво се беше случило? Каква сила беше свалила султана от седлото? Дали се беше ударил в някой клон, или дрехата му се беше закачила, не знаеше, но и сега това нямаше значение. Трябваше бързо да се увери, че Ахмед III е жив и е добре. Когато пристигна, владетелят все още лежеше по лице, върху каменистата земя. Дишаше, но беше в несвяст, а от челото му течеше тънка струйка кръв. Тюрбанът му беше излетял някъде и Яне видя косата му. Владетелят имаше благородно изражение дори и без тюр-бан, а косата му беше дълга и прошарена.
Докато се беше борил като пехливан, неведнъж му се беше случвало да загуби съзнание или така да удари някого в земята, че той да припадне. Много пъти му се беше налагало да върне човек от гова състояние. Това ставаше като се напръска лицето на човека с вода, като му се измие челото и му се ударят няколко леки шамарчета или друг специален начин, който само Боляровите знаеха. Яне обърна ударения мъж по гръб. Вода нямаше, понечи да плесне султана, но не посмя. Какво щеше да си помисли някой, ако го видеше да удря шамари на негово величество султана? Тогава реши да използва Боляровия начин. Хвана и силно стисна нокътя на султана, точно там, където той свършваше и започваше кожич-ката на пръста. Резултат нямаше. Яне смени пръста и пак стисна, но този път много по-силно. Султанът изохка и се раздвижи.
- Какво става? - объркан попита той.
- Нищо, Ваше величество, паднахте от коня.
Султанът опита да се раздвижи, но цялото тяло го болеше. Сега като видя, че владетелят е жив, на Яне му олекна. Лошото беше, че може да има нещо счупено.
Ш том “Хайдут
367
III глава “Едирне
- Лежете така и не мърдайте! - каза Яне, след което заповяда на кучето. - Буря, пази на място!
Кучето се закова до султана, а Яне се затича да хване коня си. Там, под седлото, имаше бъклица с вода. Животното беше спряло на едно място и пасеше оскъдната трева, която се подаваше между камъните. След като го хвана, направи носилка от жилавите клони и пренесе султана на сянка под дръвчетата. Скоро останалите ловджии и прислужниците, както и личната охрана на султана от сеймените, щяха да открият коня му без ездач и щяха да дойдат. Когато с помощта на коня Яне пренесе султана на сянка, постави го да седне и му даде да пийне вода. Султанът все още изпитваше болка, но вече по скоро само в таза и гърба. Не беше схванат изцяло или парализиран, както се притесняваше башпехливанинъг. След това двамата се заговориха. Яне искаше да разсее султана, за да не мисли за болката. Говореха като обикновени хора, като че ли се познаваха от много време и бяха израснали заедно. Като че ли бяха равни.
Така както си говореха сладко, на няколко пъти Яне се изкушаваше да заговори за това да купи България, но винаги в паметта му изплуваше онази вечер и това го възпираше.
Мина много време преди да се видят няколко черни врани коня да препускат долу. Те летяха и кръстосваха цялото поле, бяха като обезумели и видимо търсеха някого или нещо.