Лятото вече преваляше. Една вечер споменът за Родопа и кауците се върна в мислите на Яне с нова сила. Както си бяха полегнали и се хранеха, Великият везир каза на султана.
- Пак някакви хаирсъзи са се навъдили из Румелия. Обират керваните и разсипват стоката. Предвожда ги някой, на когото казват Кара Иса (Черният Исус или Черния Христос).
- Това в кой санджак е?
- Станимашки.
- Кая ефенди ли го управлява?
- Не, Кара Мустафа го наследи.
- Да изпратим тогава спахии, да ги бастисат тия хаирсъзи.
- Кого да пратим, султан ефенди?
- Ти реши!
Яне слушаше разговора между султана и Великия везир и не можеше да повярва, че те говорят за неговите кауци. Беше сигурен, че Кара Иса е именно Кара Тозю. Явно байрактарят му не се беше стърпял и сам беше започнал да спира кервани и да ги обира. Яне трябваше веднага да се върне в Родопите и да ги спаси.
На следващия празник Яне се обърна към султана.
Токораз Memo
370
Ятаган и Меч
- Ваше величество, превелики владетелю на всички правоверни, имам една молба към вас! Лятото вече си отива, вече няколко месеца съм при вас и съм благодарен за вашето превелико гостоприемство, но трябва да се върна! Мъчно ми стана вече за моите съселяни и за роднините ми!
Султанът остана безмълвен известно време.
- Ще те пусна да си отидеш, но после искам да се върнеш при нас!
Яне беше готов да каже всичко, само и само султанът да го пусне.
Той обеща всичко, което султанът поиска.
На другата сутрин напусна Истанбул. Беше препасал ятагана, камата, беше затькнал пищова, подарен му от Кара Тозю и беше сложил султанския пръстен. Буря го следваше, а Мирза, който цяла вечер се беше мръщил, все пак беше решил да последва башпехливанина. От стоенето в сарая и навъртането до султанската трапеза, турчинът беше започнал неудържимо да пълнее. Още по-недоволен беше, защото му се налагаше да язди мулето. Така тази малка група напусна Истанбул и тръгна по пътя към Едирне, наречен Цариградски път, а по-късно пътят водеше и към Филибе, София и Белград.
Яне вървеше бавно. Потерята още не беше тръгнала и може би нямаше въобще да тръгне, защото лятото вече свършваше и скоро щеше да настъпи есента и зимата, така че нямаше защо да бързат. Въпреки усилията на Мирза бяха останали още малко от златните пари на Ицхак. Където и да отидеха, турчинът оповестяваше, че в хането ще присъства самият башпехливанин, който се връща след победа от борбите в Едирне и няколкомесечно гостуване при самия султан. Мирза искаше най-добрите стаи и специални условия и отношение към тях.
Хората винаги се впечатляваха от думите на Мирза. От поколения те и техните предци не само, че никога не бяха имали шанс даже да зърнат великия владетел на Империята, но и не познаваха хора, които да са го виждали. А какво да се говори за хора, които са седели на една софра с него. Тъй като Яне категорично отказваше да участва в “представленията” на прислужника си, Мирза беше много търсен и до късно мъжете омаяни слушаха историите му. Една вечер Яне се заслуша в тях и откри, че турчинът разказва историите, в общи линии точно, но доста преувеличено. Знаеше, че няма смисъл да го поправя, защото хората искаха да чуват точно това и Мирза им го разказваше. Хората искаха да слушат такива истории и това получаваха, а след това сами си ги преразказваха. Мирза най-много говореше за Яне, но понякога разказваше за султанските сараи, за харема и за самия велик владетел на всички правоверни и сянката на Аллах на земята.
Ill том “Хайдут “
371
III глава “Едирне”
От пътуването и от това, че бездействаше, една вечер Яне не издържа, стана и започна да върти ятагана, като преди това беше накарал Мирза да се качи на леглото си и го предупреди да не мърда от там. Яне въртеше ятагана, а Мирза на няколко пъти се опитваше да го заговаря. Българинът знаеше колко е опасно, ако дори за миг загуби концентрация, затова не му отговаряше. Когато свърши, въпросите “полетяха” един след друг.