- Откъде един пехливанин гяур знае да върти така майсторски ятаган? Имате ли и друго скрито умение? Аскер ли сте били?
Яне не го слушаше, за да “запуши” устата му, го накара, с една предварително подготвена сопа, да му партнира. После даде ятагана на Мирза. Той го огледа и каза:
- Много добро старо оръжие! Сигурно струва много пари, откъде вие имате такова оръжие в себе си? Това е оръжие, достойно за паша!
Яне отново не отговори. Той го накара да прави определени движения, а той нанасяше със сопата ударите, които беше видял да упражняват двамата еничари в онази нощ преди борбите. После отработи и отделните ситуации.
Мирза беше изумен от бойните му умения с оръжие. Той също имаше познания по въртене на ятаган. На шега Яне попита:
- Откъде, Мирза ага, имате толкова добро държане на оръжието?
- Цял живот съм бил в двореца, познавал съм се с най-добрите воини на Империята. Лично предвождах Кая години наред. Само дето съм ги гледал знам всичко това.
- А можете ли да ми кажете как се нарича оръжие, с което се работи така и изглежда така? - като каза това Яне описа оръжието, което беше видял в Едирне и което цял живот беше мечтал да открие. Мирза веднага се сети.
- А, това оръжие ли? То е персийско и се нарича медж.
- Медж - повтори Яне.
Името на оръжието се произнасяше много трудно на български. До-като вечерта Яне лежеше в леглото, а сънят бягаше от клепките му, той си повтаряше името на персийското оръжие. Най-накрая заспа. Когато се събуди, вече беше взел решение. Реши да побългари името на оръжието и да започне да го нарича меч. Така звучеше много по-добре на български, а и по-лесно щеше да се произнася и пише.
Така всяка вечер преди да си легнат, Яне и Мирза упражняваха техниките на меч срещу ятаган. Пътуването се проточи, защото където и да престояваха, ханджиите се опитваха да ги задържат да останат колкото се може по-дълго. Те се опитваха да ги задържат, защото около Мирза
Токораз Memo
372
Ятаган и Меч
веднага се събираше огромна тълпа, стичаха се хора и от съседните села, “жадни” за неговите истории. Така ханът се изпълваше с хора. които освен, че ядяха и пиеха, и носеха пари на ханджията, после щяха да разказват къде са видели башпехливана на султана и така години наред хането щеше да се слави с това. Освен това всички ханджии се гордееха, когато Мирза им разкажеше, че Яне е израсъл и че произхожда от Боляровия хан. Те го смятаха за свой син и се гордееха с него. Нерядко престоят на двамата беше напълно безплатен. Яне се дразнеше, че Мирза го използваше да организира нещо като представление и ако той все пак бързаше да се прибере, турчинът за никъде не бързаше и нарочно се бавеше, като удължаваше престоя им на определени места.
Най-накрая стигнаха до Хаджи Елиз махала (днес Първомай). От тук можеха да поемат по два пътя. Трябваше да кривнат вляво и да тръгнат или към Козбунар, пътят водеше до Станимака, или да продължат още малко към Филибе и на следващото кръстовище да завият наляво. От там пътят пак стигаше до Станимака, но минаваше покрай Боляровия хан. Яне се чудеше накъде да поемат. След дълъг престой в хането, най-накрая беше принудил Мирза да тръгнат.
Така двамата яздеха, Яне на гърба на коня, а Мирза на гърба на мулето. Зад тях ги следваше Буря. Вече се прибираха. Още тази вечер можеха да бъдат в Козбунар или в Боляровия хан, или ако поискаха можеха да стигнат и до Станимака. Яне вдиша от родния въздух с широки гърди. Мирза, въпреки непрекъснатото мрънкане, все още яздеше мулето, защото Яне искаше да върне якото и издръжливо животно в Родопа, където му беше мястото. Не искаше излишно да харчи пари за кон за своя прислужник. Това правеше Мирза нещастен и той постоянно го показваше. Според него беше унизително, помощникът на башпехливана да язди нещо друго освен скъп жребец. Тъй като се прибираха, Яне тази сутрин не беше втъкнал ятагана си в силяха, а го беше опаковал в денка. Знаеше, че Кара Мустафа властва над Станимака и не искаше някой от неговите аскери да види ятагана на агата си, закачен на силяха на някакъв пътник. Затова Яне беше хванал в ръка парчето сопа, което беше използвал като меч. Той го беше обелил, а после го беше пекъл на огън, точно така, както чобаните пекат своите сопи и геги. Дървеният меч беше станал здрав и тежък. Той го беше избрал от дрян, защото дървото беше тежко и силно. Трябваше да бъде такова, за да не се наранява от ударите в острието на ятагана. Сега, за да не си губи времето, до-като пътува и да върши нещо полезно, Яне беше хванал в ръката си дървения меч и се упражняваше с него.
След като помисли, реши да тръгне към Козбунар. Още тази вечер щеше да се види с Василка. Как ли щеше да се зарадва старата жена, ко-