- Каук! Каук! - възкликнаха околните хора. - Това е каук!
- Каук не каук, платили са ни да ги заловим!
Ill том “Хайдут
375
111 глава “Едирне”
Сега вече на Яне всичко му стана ясно. Някой беше платил на бандитите да ги причакат и да ги пленят, но не и да ги убият. Кой ли беше поръчал това? Дали Кара Мустафа, Кая или Борю Белята?
- Ако някой посегне към мен, да се смята за мъртъв! Моите другари кауци ще го открият и ще го убият!
Яне усети как тези, които го бяха обградили, се разколебаха. В този момент той скочи напред и нанесе силен удар в главата на този, който се наричаше Дели Узун. Мъжът се свлече на земята. Дървеният меч така издрънча в главата му, че Яне помисли, че я е пръснал. След това той нападна другите бандити. Те замахваха срещу него с ятаганите си, но той, благодарение на техниките, които беше видял от еничарите, успяваше всеки път да ги изпревари. Макар с дървен меч, той успя да неутрализира ударите на бандитите и им нанесе много удари. Ако не беше с дървена пръчка, сигурно щеше да положи много от гях мъртви. Яне се биеше, но и мислеше. Скоро трябваше да си направи истински меч, с който да се въоръжи. Не след дълго всички мъже лежаха на земята и се превиваха. Те крещяха заплахи към Яне. Той скочи от гърба на коня и тогава взе решение. Видя издъхващото куче и пак го обзе лудост. Мина и счупи краката на всички мъже. Те крещяха и се молиха, но той не трепна. Най-накрая взе Буря, качи я на седлото, прегърна я и тръгна по пътя за Козбунар, без дори да се обърне. Когато погледна назад, видя, че Мирза го догонва. Мъжът беше взел конете на бандитите, а той сам яздеше коня на Дели Узун. Най-отзад беше вързал мулето. Привечер двамата стигнаха до Козбунар. Потропаха на вратницата. Василка излезе да ги посрещне. Само като видя лицето на Яне, тя каза:
- Какво се е случило?
Яне не отговори, накара Мирза да прибере конете на бандитите, а сам той постави издъхващата Буря в откритата стаичка, където беше спал предния път.
- Помогни й! - каза Яне.
Василка веднага се зае с кучето. Тя приготви някакви билки, почисти и превърза раната. Даде на Буря някакви треви и я зави в топло одеало. Кучето беше изплезило език и като че ли нищо не чуваше. Мина много време преди Яне да се успокои и да седне да хапне.
Мирза беше изненадан от всичко, което се беше случило през деня. Той нищо не беше разбрал, още от момента, в който Яне беше поставил високата шапка на главата си. После се беше изумил от нападението и това как баш пехливанът, само с една дървена пръчка, беше натръшкал над десетима яки мъже, въоръжени с ятагани. После се учуди на жената и двете деца. Тя не беше нито майка, нито баба на Яне, но веднага го
Токораз Memo
376
Ятаган и Меч
прие. Къде се намираше и какво ставаше, Мирза не можеше да разбере. Когато всички се наядоха и докато чакаха Яне да се нахрани, бабата отиде да сложи децата да спят. Те не искаха и се дърпаха. Малкото момиченце беше най-красивото дете, което Мирза беше виждал. То имаше руси къдрави коси, които се подаваха изпод шарената кърпа, която беше завързана на главата му. Момичето беше толкова красиво! Лицето му беше бяло, бузките - червени, а очите му, това бяха най-пъстрите, големи и красиви очи на света - чисти и невинни. Когато го погледнеше, Мирза не можеше да не се зазяпа в очите му.
Мирза изчака и когато двамата останаха сами, зададе въпросите си. Яне не желаеше, а и не можеше да отговори на повечето от тях. Мирза се стресна. За пръв път днес виждаше усмивка на лицето на башпехливана. Кой беше този човек? Какъв беше? Той беше още само момче, но беше победил Кая, а сега натръшка сумати големи мъже. Биеше се добре с ятаган и искаше да измисли оръжие, а това не беше по силите на начинаещ воин. Само човек, който е майстор, можеше да се опитва да създаде ново оръжие и нова система за бой с оръжия.
Както се усмихваше, Яне каза:
- Как се казваш, ага? Митко? От днес нататък вече ще ти викам Митьо. Митьо Джумбиша*.
- Не разбирам! - каза Мирза.
- Не е нужно. Още сега сваляме тези турски дрехи.
На другата сутрин Василка донесе за двамата мъже нормални български дрехи. След като се облече Яне погледна към Митко и прихна. Мъжът изглеждаше жалко с потури, зле навити навуща, риза, елек и шапка. По всичко си личеше, че никога в живота си не беше ходил с такива дрехи. Все пак най-много го мъчеха цървулите. Той походи малко и започна да куца. След два дни щеше да настъпи Димитров ден. Хай-дутското време свършваше, а Яне почти нямаше време. Той искаше да види кауците, преди да ги разпусне за зимата. Още сутринта написа бележка, поставиха я в сребърното пръстенче на крачето на един гълъб и го изпрати към Бачкьой. Сборът щеше да бъде на хайдутската поляна, до Велковата дупка, близо до село Шейтанкьой или в местността Клувията над Бачково. Клувията беше по-близо до него и затова Яне определи срещата да бъде след ден. Така на другата сутрин, след като почти цял ден бяха пътували, двамата тръгнаха към Станимака. Яне каза на Василка да продаде конете и с парите да живеят през зимата. Помоли я да запази само мулето. Яне не каза на баба Василка, че е победил и е станал башпехливан, не намери начин да го каже, без да прозвучи като самохвалство, но скоро чу Мирза да го хвали и да разказва на децата и