- Да не се окаже шпионин на султана?
- Не, не е шпионин.
- Нали утре няма да го вземете с нас на Клувията?
Яне не се беше замислял какво ще прави Мирза. Ако го оставеше тук, той щеше да се чувства зле и така можеше повече да предизвика вниманието на хората. Може би беше по-добре да го вземе със себе си.
- Ще го взема! Той и без това нищо не разбира.
- Досега такова нещо не се е случвало!
- Ще помисля! - каза Яне.
Преди да си легне Яне видя, че Мирза стои на леглото си и се вайка. Той се приближи и видя, че кожата на краката на турчина е обелена. Явно мазолите много го мъчеха и го болеше. Турчинът беше свикнал е ме
Ill том “Хайдут”
379
III глава “Едирне”
ката и удобна кожа на пантофите, но никога в живота си не беше носил цървули от щавена свинска кожа. Яне не му беше казал, че обувките, които носи, са от кожа на свиня, защото знаеше за погнусата, която турците изпитват към тези животни, не само като храна, но и като докосване. Ако кажеше на Мирза, че носи нечисти обувки, той със сигурност щеше да ги свали и да развали прикритието си. Той погледна пак кървавите рани и мехурите и разбра, че така или иначе на другия ден Мирза не може да продължи с цървулите.
- Утре ви позволявам да си обуете пантофите! - каза Яне.
Мъжът нищо не каза, но го погледна с достатъчно красноречив, благодарен поглед.
На другата сутрин реши да предложи на Мирза.
- Митко! Митко, я ела тук!
Мирза веднага дойде. Турчинът беше оставил брадата си необръсна-та от два дни и вече изглеждаше по друг начин. Въпреки това той все още изглеждаше и ходеше много смешно. Това искрено забавляваше Яне и Сотир.
- Искаш ли да останеш тук или искаш да дойдеш с мен?
- С вас! - кратко отговори Мирза.
Така тримата тръгнаха и покрай манастира поеха нагоре към Клувията. Когато пристигнаха там, огънят гореше, а мъжете вече бяха насядали около него. Когато видяха войводата, всички се изправиха. Кара То-зю го посрещна усмихнат. Яне ги накара да се строят. Те бяха: Кара То-зю, Сотир Манолов, Теофилакт, Шибил и Шабан Али и Кольо Майтапа. Шест човека, но Яне знаеше, че Теофил не е бил с тях, така че те си бяха останали само пет човека.
След като видя всички и ги поздрави, Яне седна на главното място.
- Теофилактс, ей, Теофилактс, айде, че войводата е гладен! И дай от червеното манастирско винце! - Кара Тозю подкани монаха.
- Ей, войводо, чухме какво си направил в Едирне! - каза след това той, като се обърна към Яне.
- Аз също чух какво сте направили тук! - отвърна Яне, но Кара Тозю като че ли не го чу.
- Кой е този? Не е българин, турчин ли е?
След това мъжете се обърнаха и се загледаха в това, което правеше калугерът. А той разри жарта. Под горещите въглени имаше дълбока дупка, в която беше сложено агнето по хайдушки. То беше заклано предварително, след това нарязано, Теофил беше сложил подправки и димитровски треви, а после го беше затворил в одраната кожа, която се оставя с вълната навън. После гя се зашива и така то се задушава в собствената си кожа. От огъня вълната се стопява и така предпазва месото
Токораз Memo
380
Ятаган и Меч
от изгаряне, но то става меко, крехко и много ароматно, нещо средно между изпечено и задушено. Когато Теофил извади черната, като въглен обгорена, вълна, Яне видя как Мирза се намръщи. После монахът разряза козината и над поляната се разнесе гъста ароматна пара. Яне нареди на Шибил и Кольо да отидат на пост. Теофил разпредели месото, а Шабан отиде да им занесе и те да хапнат. След това Кара Тозю се присъедини към насядалите мъже. После кауците разказаха всичко, което бяха правили и което им се беше случило през лятото. Яне пък им разказа за борбите в Едирне, за спасяването на султана и за престоя си в Истанбул и Топкапъ сарай. Кауците го караха на няколко пъти да повтаря историите.
- Защо го спасихте, войводо? - разпален извика Кара Тозю. - Оставете го поганеца да умре!
После мъжете продължиха да обсъждат дали Яне е трябвало да го остави жив, или да му помогне да умре. Кара Тозю отначало беше на мнение, че е достатъчно само да умре султанът, но скоро се развика:
- Защо не му ударихте един нож, войводо? - той така крещеше и ръкомахаше, че Яне беше сигурен, че ако беше там, до него, още преди да се е навел над султана, Кара Тозю щеше да му удари един нож. Мъжът постоянно изразяваше недоволство, че не е бил там.
- Нещо лошо се е случило оня ден! - каза по някое време Теофилакт.
- Какво? - внимателно попита Кара Тозю.
- Някой е избил дружината на Първан войвода!
- Какво е станало? - поинтересува се байрактарят.
- Те причаквали някого на разклона близо до Хаджи Елиз махала, когато ги избили. Първан лежи с отрязан крак и ранен, а Дели Узун - неговият байрактар, бил така ударен, че черепът му хлътнал. След това им изчупили краката.