- Какво трябва да направя, за да намеря такава стомана? Откъде да я взема?
- От много време не съм виждал добра стомана. Твоят ятаган е изключително добро оръжие. Гой е изкован от стар майстор от Дамаск. По-хубав материал не мога да си представя! Ако ми го оставиш, войводо, от него ще ти изкова отлично оръжие, един изключителен меч! Ще се старая много, ще вложа цялата си душа и ще се опитам да бъда на нивото на старите дамаски майстори! Вътре ще вложа мека част, която да поема ударите и да прави оръжието гъвкаво, а отвън ще бъде здраво и калено!
Яне слушаше учуден, но разбра, че Диньо има право. Той искаше да създаде най-доброто оръжие, което да противодейства на ятагана, но в същото време не желаеше да се раздели с прекрасното оръжие, което беше взел от Кара Мустафа. Сега той се замисли и разбра, че ако искаше да има новото оръжие, трябваше да се примири и да загуби старото. Само за миг той реши. Откачи ятагана от силяха си и го подаде на Диньо. Искаше да каже нещо, но знаеше, че циганинът осъзнава отговорността и знае колко скъп е ятаганът, затова не каза нищо. После се замисли дали на него самият нямаше да му потрябва оръжието, но си спомни, че през цялото лято не беше използвал ятагана нито веднъж. Защо щеше да му бъде нужно оръжието сега? Така остави ятагана на Диньо. Знаеше, че когато се върне, ще го чака изкован от него меч.
Въоръжен само с пищова, подарен му от Кара Тозю и кесиджийската кама, войводата яхна коня. През цялата зима беше мислил за Митьо Джумбиша. Беше разказвал много на Диньо за турчина и му беше обещал да го запознае с него. Дали турчинът щеше да дойде на Гергьовден, или съвсем нови ветрове го вееха сега? Яне мислеше и за султана, за баба Василка и за момичетата, но най-много мислеше за Буря. Сърцето му се свиваше, когато се сетеше в какъв вид беше оставил любимото си куче. Дали Буря беше жива? Дали животното, което толкова много го оби
Ill том “Хайдут
385
III глава “Едирне
чаше и го беше спасявало толкова много пъти, вече не беше мъртво? Той поиска да отиде до Козбунар и да я види. Сега обаче беше тръгнал към Станимака. Привечер стигна до Бачкьой, където остана два дни с Кара Тозю и Сотир. Като чуха, че Яне е тръгнал за борбите на Четиридесетте извора, те настояха да го придружат. Той опита да ги възпре, но това не беше възможно. Кара Тозю скочи и двамата дълго се бориха. Яне не искаше да унижава мъжа и затова не се напрягаше особено. Силен човек беше байрактарят му, но Яне беше много по-силен от него. После се побори и със Сотир. Чувстваше се добре, беше силен и много издръжлив. Хвана Сотир, вдигна го във въздуха и така, стискайки го, и като не му даваше да диша и да стъпи на земята, го държа толкова, колкото да бъде казана сто пъти основната молитва в християнството “Отче наш”. В това време синът на уста Манол, подпомаган от Кара Тозю, се опитваше да разкъса захвата му. Яне пъшкаше и сумтеше, но не пусна приятеля си. Не позволи и един пръст да му откопчат.
Когато тримата тръгнаха към Четиридесетте извора, върволицата от талиги и коне вече вървеше надолу към Станимака. Яне вървеше най-отпред, а селяните му сторваха път, като си шепнеха нещо.
- Какво си говорят? - Яне попита Кара Тозю.
- Хората те познават по каука, войводо! Всички знаят, че войводата на кауците е станал башпехливан! Всички знаят името ти и чакат да победиш!
- Това не е добре! Вие ли подклаждате слуховете?
- Това не са слухове, войводо! Ние разказахме това, което ти ни каза. Турни го потвърдиха, а жените запяха песни за Яне войвода и Яне пехливан.
- Това не е добре! Ние не трябва да се знаем! Не сме станали кауци, за да ни знаят хората и да ни сочат с пръст! Ние имаме дело за вършене!
- Войводо - каза разпалено Кара Тозю, - понякога работата, която имаме да вършим, ни се струва най-важна и ние се вглеждаме в нея, но понякога един пример може да бъде много по-полезен от всички дела, които вършим. Това, че за тебе се пеят песни, че всички знаят Яне Каука и знаят, че е станал башпехливанин, кара стотици момчета да не мислят, че са рая и по-ниско от останалите. И те вярват, че са достойни и също като теб могат да побеждават турците и всички други народи. Виждал съм как горят очите на децата, когато слушат разказите за битката ти с Кая, как всички извикват: “Защо не го остави да умре!”, когато слушат за това как си спасил султана. Всичко това е много по-важно от златото и съкровищата на Вълчан и Велко, защото дори да купим Българско, трябва да има достойни хора, които да живеят тук, хора, чувстващи се пълноценни чиляци, мечтаещи и вярващи си. Всеки българин трябва да бъде пехливанин. Ти правиш това, войводо, и то е най-важното нещо! Не го правиш от гордост или заради пари, така че то не е от егоизъм!