Токораз Memo
386
Ятаган и Меч
Яне се замисли върху думите на Кара Тозю и започна да се усмихва на хората, които го поздравяваха.
Когато наближиха Станимака, тримата решиха да се отклонят и да заобиколят града. Това, че селяните познаваха Яне и кауците, беше добре, но това означаваше, че и турците ще го познаят. Той си спомни нападението над него и Мирза миналата есен покрай Хаджи Елиз махала. Все още не беше сигурен, но най-вероятно Кая и Кара Мустафа бяха платили, за да ги причакат хората на Първан и Дели Узун. Затова сега, когато наближиха Станимака, тримата решиха и заобиколиха града отдалеч. Когато стигнаха до Четиридесетте извора, Кара Тозю отиде да запише Яне за участие. Всички организатори и пехливаните бяха впечатлени, че башпехливанът е тук. Скоро обаче се разбра, че въпреки протестите на Кара Тозю, Яне няма да може да вземе участие в борбите. Организаторите бяха поласкани, но не искаха да пуснат башпехливана да се бори. Те настояваха Яне да бъде почетен гостенин на борбите. Така Яне, през цялото време докато мъжете се бореха, седеше на почетно място. Той много искаше да се бори, но това явно нямаше как да стане. Болярови отново нямаха пехливанин. Яне наистина не можеше да си спомни след него кой от Болярови би могъл да се бори. “Дали Болярови знаеха, че башпехливанът на Империята е Яне от техния род? Къде ли бяха в момента дядо му и баща му? В какво ли здраве са?” - тези въпроси вълнуваха младия башпехливан, докато гледаше борбите. Шампион стана едно набито момче от Цървен. Яне не можеше да си спомни дали се беше борил с него. Сега той излезе и метна агнето върху раменете на момчето. Не можеше да разбере дали е турче, но краката му бяха къси, а тялото - дълго, силно и гъвкаво, като на турците. Както и да е, Яне метна агнето на раменете му, а то го гледаше като че вижда Бог. Най-смешното беше, че момчето сигурно беше колкото него на възраст или една-две години по-голямо.
Борбите свършиха, а Кара Тозю и Сотир бяха разочаровани.
- Ти щеше да победиш! - убеден каза Кара Тозю, а Яне се усмихна. В този момент Яне чу познат глас. Беше Мирза. Турчинът беше тръгнал за Бачкьой. Той беше запомнил за срещата си с Яне. Явно мъжът не беше забравил парите, които Яне му дължеше. Той нямаше да се откаже от парите си, ако ще да ходи в дивата планина, сред дивите българи. Сега Яне разбра колко голяма сила имат парите и златото върху някои хора. Мирза веднага застана пред Яне и на башпехливана му стана ясно, че от него няма да има отървано. Четиримата яхнаха конете и запрашиха направо към Цървен, а после и към Орешец. На Яне му се струваше много опасно отново да мине през Бачкьой, затова реши да мине направо през планината, за да стигнат до хайдушката поляна и Велковата дупка. Мирза следваше групата, макар никой нищо да не му казваше.
Ill том “Хайдут
387
III глава “Едирне
Вечерта ги завари в планината. Мъжете запалиха голям огън. Вечер, тук горе под звездите, беше студено и Яне запали още един огън. Мъжете седнаха и се разговориха. Всеки разказваше какво е правил. Мир-за също разказваше. Българите го разбираха и се смееха, а той се чувстваше много добре, защото беше център на внимание. Преди да си легнат Мирза все пак попита:
- Башпехливан ефенди, можете ли да ми кажете къде е онзи хубав и стар ятаган?
Яне се учуди, че Мирза помни оръжието му. Те много пъти бяха работили с него, но башпехливанът беше сигурен, че той го е запомнил не само защото е много добро и ценно оръжие, а защото е много скъпо. Затова Яне отговори кратко.
- Загубих го! - така той искаше да спре Мирза да го разпитва.
През нощта спаха лошо. По някое време стана много студено и Яне
цяла вечер трепери, без да успее да се стопли, да се отпусне и да заспи спокойно. Сутринта всички станаха бързо и се приготвиха за път. Явно всички бяха студували и с радост узнаха, че веднага ще тръгнат.
Когато стигнаха до поляната, там вече всички ги чакаха. Огънят гореше, а около него бяха насядали мъжете. На друг по-малък огън, който всъщност беше само разстлани живи въглени от големия огън, Теофилакт вече беше поставил чевермето. Тук бяха също и Шибил, Шабан и Кольо. Отначало времето беше студено и ветровито и осемте мъже, увити в ямурлуците си, стояха около огъня и си разказваха за това как бяха прекарали зимата. По някое време небето се затули и заваля пороен дъжд. Тежките мокри капки веднага намокриха мъжете. Наоколо нямаше заслон или гъста гора, под чиито клони да се скрият, така че Яне взе решение и мъжете, отнасяйки и недопеченото агне със себе си, един след друг изчезваха в цепнатината, а Мирза беше изумен. Яне знаеше, че те са недоволни, че турчин, който не е каук, ще трябва да влезе във Велковата дупка. Най-накрая отвън останаха само Яне и Мирза. Тогава башпехливанинът заговори: