- Войводо, войводо! - извика Кара Тозю. - Добре ли си?
- Изхода, “отсечете” изхода! - заповяда Яне и видя как двама-трима мъже се втурнаха да завардят пътя към изхода.
- Кое краставото псе го направи това? Турчинът, нали? - попита байрактарят.
- Не, не! Борю Белята беше!
- Борю ли? Светлина! Дайте факла!
Скоро пещерата беше цялата осветена, но от Борю нямаше и следа. Той като че ли се беше стопил в мрака, но всички знаеха, че е избягал, като е излязъл навън в дъжда. Кауците излязоха да го търсят, но явно мъжът беше избягал.
- Тук съкровището не е добре защитено! Докато Борю знае за пещерата, не сме добре защитени! Може да събере дружина или да ни изпрати потеря! Може би трябва да помислим да преместим съкровището!
- Не е ли много по-лесно да убием Борю?!
Яне се замисли, Кара Тозю беше напълно прав. Той беше един от малкото останали кссиджии. Нима трябваше да се вайка и да се чуди какво да прави с някакъв човек. Това беше несериозно. След като се върнеше от Едирне, щеше да се заеме с Борю, но щеше да го погне като кесиджия, а не като войвода. Щеше да се пусне и да го преследва, да се преоблече и да го дебне, щеше да стане негова сянка. Той вече беше убил няколко човека, но Борю щеше да бъде първият, който щеше да
Токораз Memo
390
Ятаган и Меч
убие както убиват кесиджиите. Яне взе това решение. Дано, докато е в Едирне, не се случи нещо лошо.
Когато мъжете се прибраха и се убедиха, че са изпуснали Борю, чевермето вече беше готово. Мирза отначало беше много стреснат от всичко, което се беше случило, но по-късно се окопити и поддържаше огъня.
- Какво ще правим сега, войводо? - попита по някое време Кара Тозю.
- Вие започвате да се готвите! Ще стоите тук и ще пазите пещерата, ако Борю реши да се върне и да пипне богатството натрупано тук! Гответе се за тежко лято! Трябва да сме готови за всичко!
- А вие, войводо, какво ще правите?
- Аз и Мирза отиваме, за да защитя титлата си! Ти беше прав. Кара Тозьо, това да стана отново башпехливан е много важно! Аз имам дълг и трябва да отида в Едирне!
Всички мъже клатеха насърчително глави.
- Важно е, много е важно, войводо! - казаха мъжете.
Всички те искаха Яне отново да докаже силата на българите. Това беше добре за всички, не само за младите момци и за момчетата, които вече играеха на това как Яне побеждава Кая, а и за тях. Всеки искаше войводата, който го води, да е най-силният, най-умният и героичен мъж.
Решението беше взето. На другия ден мъжете останаха в пещерата, защото продължаваше да вали дъжд, а Яне и Мирза, наметнати с дебели ямурлуци, се метнаха на седлата на конете и тръгнаха. Тъй като имаше само две оръжия, Яне взе ортомата и я прибра в багажа си. Придвижваха се бавно, защото дъждът беше измил камъните и конете се хлъзгаха. Яне не бързаше, за да не ги уморят. Дъждът валеше ту отгоре, ту отстрани, ту вятърът така го завихряше, че двамата нищо не виждаха. Двамата яздеха един зад друг, но почти не се виждаха. Тъй като Яне беше решил да вървят напряко към Едирне, те се движиха направо през планината, по тесни пътечки и оврази. Някои долчинки се бяха превърнали в речни корита и водата, влачейки камъни и кал, караше конете да затъват. Животните се мъчеха, но Яне не искаше да се мокри и да гази в калта. Вечерта ги свари в планината. Стана тъмно. Яне яздеше отпред и едва виждаше пътечката, затова остави коня сам да определя посоката, в която да се движат. Разчиташе на това, че животното, в стремежа да се движи по най-краткия път, ще слиза надолу и така скоро ще излязат в равнината, което беше и тяхната цел. Дъждът продължаваше да плющи с едрите си капки. Капките така го удряха, че гърбът го заболя. Почувства как влагата пропи, премина през дрехите му и намокри гърба му. Ямурлукът не беше издържал. Скоро почувства как влагата, но вече затоплена от тялото му, го измокря, а студеният дъжд просто го об
Ill том “Хайдут
391
III глава “Едирне”
лива отвън. На сутринта дъждът продължаваше да вали. Яне видя, че вече са слезли от планината. За него нямаше никакво съмнение къде иска да отиде. Конят го беше спуснал близо до Араповската обител, а малко след нея беше Козбунар. Скоро Яне пришпори измореното животно. Цяла зима беше мислил за Буря, а сега му оставаше съвсем малко време да я види. Освен нея щеше да види и Василка с депата. Кара Тозю беше прекарал с тях цялата зима и му беше разказал всичко, както знаеше. Въпреки че знаеше, че кучето е добре, все пак Яне искаше сам да се увери в това, затова сега се забърза. Чак сега Яне можа да се обърне и да погледне своя спътник. Видът на коня и на Мирза беше окаян. Турчинът целият трепереше. Това, че скоро ще се подслонят, много го зарадва. Така и двамата се забързаха към Козбунар, а накрая вече дори пришпориха горките добичета.