- Оп! - извикаха мъжете и се изправиха на седлата. Буря излая, като видя реакцията на мъжете. Яне знаеше, че скоро всички Бимбелови ще
Ill том “Хайдут
397
III глава “Едирне”
•знаят какво е казал и очакваше всичко. Сега съжали, че беше оставил ятагана на Кара Мустафа на Диньо, за да изкове от него меч. Не биваше да го прави. Сега в себе си имаше само един пищов и кесиджийската кама, с която много трудно можеше да се противопостави на ятаган.
По всичко си личеше, че двамата мъже се бяха засегнали. Те искаха да извадят оръжията си и да съсекат на място наглите мъже, но тук бяха и шведите. Това бяха шведски гвардейци, придружаващи своя крал, който, след битката при Полтава, беше победен от руския цар Петър I Велики. Сега те бяха с него в изгнанието му. Карл беше решил да дойде в Империята на султана, след като беше обикалял из дворовете на цяла Европа и никъде не беше получил добро посрещане и обещание за подкрепа. Султанът - естественият враг на Петър I, единствен му беше обещал подкрепа и така Карл XII беше тръгнал за най-големия град в света - Истанбул. Той обаче се познаваше много добре с главата на рода Бимбелови - Вълко Бимбелов. Бяха се запознали с него в Европа и сега Карл използваше възможността да посети приятеля си и да му погостува. Вече почти от месец кралят живееше в Пашакьой. Яне не знаеше всичко това и не разбираше защо пазачите не скочиха върху него. Шведите не разбираха какво си говорят мъжете и гледаха с любопитство това, което се случва пред очите им.
Яне беше вързал Буря на ремък, малко преди да стигнат до селото, защото много добре знаеше какво предстои и не искаше Буря да бъде убита или да убие някого от Бимбелови. Спомняше си как кучката беше скочила на Дели Узун и за малко се беше разминала със смъртта. Яне подаде ремъка на Мирза.
- Кой си ти? - попита единият от мъжете, макар че в този момент това въобще не го интересуваше и ако шведите не бяха тук, той лично щеше да ги посече, без въобще да се интересува кои са и откъде идват.
- Аз съм Яне!
Думите не предизвикаха никаква реакция у двамата мъже. Това име нищо не им говореше.
- Какъв си? От кой род си?
Шведите се бяха приближили. Това, което се случваше, ставаше все по-любопитно. Те гледаха случващото се, като представление.
- Аз съм Яне Боляров и съм башпехливан! Искам да се боря с най-добрия пехливанин на Бимбелови!
Сега вече думите му предизвикаха ефект. Мъжете скочиха върху седлата си. Буря излая. Те явно знаеха кои са Болярови и бяха чували, че един от тях е станал най-силният пехливанин в Империята. Те бяха сигурни, че пред тях стои самият башпехливан. Момчето, което беше застанало пред тях, явно беше куражлия. Никой страхливец не би се осме
Токораз Memo
398
Ятаган и Меч
лил да стъпи тук и да предизвика Бимбелови. Никой Боляров не би се осмелил да дойде тук, освен ако не е безразсъден. Какъв беше човекът, който стоеше пред тях? Какво искаше? Може би имаше някакъв капан!?
Мъжете започнаха да се оглеждат и да се изтеглят назад. Това все повече изумяваше шведите. Явно те се страхуваха от това момче. То стоеше пред тях и не беше нито голямо, нито страшно, освен това не беше и особено добре въоръжено. От бойния му кожен колан се подаваше само дръжката на един пищов и на къса кама. Какво толкова им беше казал? С какво ги беше уплашил? Шведите се бяха убедили, че Бимбелови, макар султанът да ги смяташе за рая, бяха силни, смели и доблест-ни мъже. Те самите твърдяха, че са наследници на стар владетелски род, но сега отстъпиха и се огънаха пред някакво момче. Сега шведите го огледаха по-внимателно. То беше облечено с най-обикновени дрехи, е къс син елек, който много се различаваше от характерните за Бимбелови кафяви дрехи. Другото, което го различаваше от тях, беше високият кожен калпак, който носеше на главата си, а отдолу се подаваха русите му къдрици. Кое беше това момче? Какво искаше?
Скоро единият от мъжете обърна коня и препусна към мегдана, къде-то на най-видното място се издигаше къщата на Вълко Бимбелов. Мъжът бързаше, за да предупреди старейшината какво се беше случило. Другият мъж извади пищовите си и се прицели в двамата мъже. Шведите бяха изумени. Явно случващото се не беше шега. Нещо лошо беше станало или си бяха казали мъжете. Единият от двамата - този, който беше говорил, все така стоеше и не помръдваше, като че ли беше изсечен от камък, а другият беше запрашил към селото. Скоро от центъра на селото се зададе цяла група от конници. Начело яздеше мъж с шапка, облечен както всички Бимбелови. Той беше с щръкнали настрани мустаци и поглед, който можеше да прогори дупка в този, към когото е насочен. Мъжът яздеше буен жребец, който подскачаше и танцуваше под него. По всичко си личеше, че човекът е със самочувствие, свикнал да командва и да му се подчиняват. Той яздеше и изпъкваше сред околните мъже. Яне гледаше групата, но чак когато приближиха, успя да отдели поглед от този, когото той смяташе, че е Вълко и да огледа и останалите мъже. Всички те бяха силни и напети. Представляваха страховита гледка. Бяха впечатляващи и където и да се появяха така, щяха да предизвикат възхищение и внимание. Нима все още имаше такива българи? Това бяха герои! Докато ги гледаше, вместо с притеснение и страх, сърцето му се изпълни с гордост и възхищение. Само за миг Яне си представи как стои начело на армия, съставена от такива юнаци. Какво ли беше усещането да стоиш начело на тези мъже и дори само да помръднеш пръст, те да ти се подчиняват? Това можеше да каже само