Ill том “Хайдут
421
III глава “Едирне
лежащия мъж и не можеше, а и нямаше сили да се зарадва. Пак ли беше убил?
Скоро Марин се раздвижи. Той беше жив. Яне се зарадва. Ударът беше поет от рамото на Марин и сега той беше жив. но ръката му стоеше странно сгърчена, а от ризата, горе при врата му, се подаваше кост. При падането Яне беше натъртил рамото на Марин и счупил ключицата му.
Докато Яне стоеше на крака и се олюляваше, двама мъже отнесоха стенещия Марин. Яне погледна първо към младата жена, която скоро щеше да стане жена на Марин, а самият шведски крал щеше да й бъде кум. На лицето й имаше светлина и радост. Тя се радваше на това, че гой е жив. След това Яне погледна нагоре към чардака, където прави на крака стояха Вълко, шведският крал и неговият генерал. Той беше победил. Яне почувства прилив на сили в себе си. Той отвори ръце, както крилете на птица и отначало по-бавно, а после все по-бързо, започна да се върти. Чуваше ревовете на Бимбелови, но някак отдалеч. Той летеше над тях и се намираше високо, високо…! Той беше в полет! Той беше орел! Той беше змей!
Беше написал още един от куплетите на песента за себе си.
Бимбелови крещяха от злоба и омраза. Те бяха като ранен в сърцето див звяр, а Яне беше колът забил се в тях. Те искаха неговата смърт. Искаха да избършат унижението, пък било и е цената на престъпление. По-лошо от това едва ли можеше да стане. Те тръгнаха към въртящия се мъж. Не можеха да разберат какво означава това, което той правеше. Не разбираха подиграва ли им се или така си се радва, но сега това нямаше голямо значение. Шведите бързо усетиха какво става, те скочиха и застанаха между стягащите пръстена Бимбелови и Яне. Тук се намесиха Вълко и шведският крал. Старейшината на Пашакьой накара хората си да се успокоят. След което те се разпръснаха, но все още жужаха като ритнат кошер.
- Утре - извика все още от чардака Вълко, - ще бъдеш свободен да си тръгнеш, Яне пехливан! До тогава се чувствай наш гост! И повече не се връщай, защото още веднъж такова нещо няма да изтърпим! - гласът на стареца се носеше над целия мегдан.
- Благодаря за гостоприемството! - отвърна Яне. Той осъзнаваше, че сега трябва да направи така, че цялата тази авантюра за завърши, като се оттеглят и спасят кожата си. - Впечатлен съм ог най-добрите пехливани в Империята! - Яне говореше внимателно, защото думите, които произнасяше, можеха да звучат като истинска похвала, но само леко, ако се усмихнеше или вложеше малко ирония, можеха да прозвучат като най-сериозна обида, а той не искаше това. Яне наистина мислеше това, което говореше. Сам се беше убедил колко силни са пехливаните на
Токораз Memo
422
Ятаган и Меч
Бимбелови. Той изпитваше уважение към тези мъже. Те бяха в разцвета си, многобройни и наистина много добри. А той беше останал единствен от Болярови и дори да ги победеше, бъдещето беше тяхно и Яне осъзнаваше това. Момчето продължи да говори. Той осъзнаваше, че от тези думи зависи дали ще излезе жив от Пашакьой. - Горд съм, че бях тук, сред вас! Че се запознах с Вълко чорбаджи, с Маринчо Бимбела - Старшния, с шведския крал Карл XII и маршал Рендшел! - като каза това, Яне се поклони на тримата мъже, които все още стояха на чардака.
Мъжете, който стояха на чардака се отдръпнаха назад и така се скриха от погледите на стоящите на мегдана мъже. Скоро всички започнаха да говорят за собствените си неща и се разотидоха. Яне тръгна да се прибира към къщата. Мирза го подпираше, но и двамата му познайници - шведите, също му помагаха. Когато стигнаха до портата, Мирза вече беше прибрал Буря. Помощникът му, освен че прибра кучето, предвидливо сложи сено на конете да хапнат. След това сложи софра и четиримата седнаха на нея. Шведите искаха да си тръгват, но заради сигурността им, Мирза настоя да останат.