Ill том “Хайдут “
425
IV глава “Диарбекир
Мирза се беше свил от страх. Златото! Златото беше най-важното нещо за него! Яне се притесняваше Мирза да не направи някаква глупост. Искаше да му каже нещо, за да го успокои, но в този момент главатарят извика.
- Стойте! - мъжът говореше на турски и по всичко си личеше, че всички бандити са турци.
Яне се огледа, за да прецени дистанцията и видя, че и отзад също са притиснати от още десетина конника. Те бяха обкръжени.
- Дай им каквото искат! - каза Яне на Мирза.
Бандитите бяха планирали нападението си прекалсно близо до града. Яне прецени, че ако пришпори коня, съвсем скоро ще бъде в града, но пътят му беше пресечен. Така той реши да не рискува, защото, ако побегнеше, щеше да остави Мирза като заложник, а в него освен златото бяха пищова, камата и ортомата му. Освен това бандитите можеха да го прострелят в гръб.
- Не мърдайте в името на падишаха!
Яне щеше да се изсмее. Той беше очаквал всичко друго, но нс и бандитите да ги спират в името на султана. Що за нахалство и странна идея?! Яне се усмихна.
- Вие какви сте? - попита той на турски.
- Ние сме изпратени да отведем някой си Яне Боляров пред кадията на Истанбул.
- Не сте ли бандити? - за Яне беше очевидно, че е точно така, но той попита само за да завърже разговор и да се пошегува с главатаря на бандитите.
- Ние бандити? - човекът беше изумен, но това можеше да е и ирония от негова страна.
Яне не можеше да разбере дали мъжът е сериозен и наистина се чувства обиден, или от своя страна се шегува.
Следващите действия на мъжете още повече изумиха Яне. След като разбраха, че той е човекът, когото търсят, те завързаха ръцете му с въже. Всичко му изглеждаше като шега. Той все още не знаеше какво точно му се случва. Въпреки съпротивата на Мирза, мъжете претърсиха дисагите му. Много се чудеха на ортомата и я хвърлиха на земята. Оръжията не откриха, защото когато намериха чантата със златото и съкровищата, те почти се сбиха помежду си. Най-интересното беше, че дока-то правеха всичко това, около тях минаха няколко пътника, но бандитите не ги закачиха. Всичко това много озадачи Яне. Можеше ли наистина тези мъже да не са бандити, а слуги на кадията? И защо кадията на Истанбул го арестуваше тук, до Едирне?
Мъжете ги обградиха и ги поведоха. Яне беше с вързани ръце и му беше много неудобно, защото се друсаше върху седлото, като чувал с
Токораз Memo
426
Ятаган и Меч
картофи. Мирза даже не беше вързан. Когато стигнаха до Едирне, хората на кадията пуснаха Мирза да си ходи по живо по здраво. Когато той попита за златото си, те така го изгледаха, че той разбра, че ако иска да остане жив, трябва да забрави за златото и съкровищата в чантата. Мирза се опита да каже нещо на Яне, но мъжете му попречиха и така конвоят продължи. Яне опита да говори с хората, но те отказваха да му кажат каквото й да е. След два дни път Яне и конвоят влязоха в Истанбул. Колко различен му се стори този път градът. Предният път беше влязъл тук преди по-малко от година, но тогава беше в свитата на султана, а сега влизаше като задържан. Вече никой не го приветстваше. Хората не го помнеха и не го познаваха, а го гледаха намръщени, защото го вземаха за бандит. Къде беше отишъл Мирза? Дали приятелят му щеше да му помогне? Дали щеше да потърси връзките си в султанския двор и щеше да му осигури бързо освобождение? Беше станала някаква грешка, ужасна грешка, но до няколко дни заптиетата щяха да го освободят и да му се извинят. На следващия ден щяха да започват борбите. Дали щеше да закъснее и да пропусне участие в тях? Това го караше да се притеснява, но в същото време знаеше, че отсъствието му от борбите ще предизвика вниманието на султана и на останалите велможи, пехливани и въобще на всички хора. Как така? Къде беше башпехливанинът ог миналата година? Защо не защитава титлата си? Къде е? Всички тези въпроси щяха да накарат султана и Великия везир да се поинтересуват и да го спасят. А дали това не беше заговор на някои от пехливаните да го премахнат от пътя си? Но кой можеше да има толкова голяма власт? Яне се сети само за двама. Можеше ли причина за неговото задържане да е Кая или Кара Мустафа? Той не можеше да каже. По време на пътуването заптиетата се държаха добре с него. Те знаеха, че той е башпехливан и показваха уважение към него. Турците се отнасяха с голяма почит към башпехливаните и въобще към пехливаните и сега Яне усети това. Спираха, когато той пожелаеше, предлагаха му храна и вода, даваха му да спи на нар, заедно с тях. Яне не можеше да се оплаче, но не беше спокоен, защото можеше да пропусне борбите и да няма възможност да защити титлата си. Това сигурно щеше да бъде първият случай, в който башпехливанин нямаше да се яви да защити титлата си и щеше да се откаже доброволно от нея.