Постепенно в затвора настъпи пълен мрак. Дядо Личо спря да свири и скоро из мрака се разнесоха равните дишания и прохъркванията на спящи хора. Яне и дядо Личо бяха легнали по един специален начин, по който лягаха кауците, когато трябваше да спят на твърдата земя, а нямаха възглавки или на какво да поставят главите си. Те лягаха с раменете си един срещу друг и всеки полагаше глава на гърдите на другия, така че ушите им се допираха. Като видяха това, което Яне показа на дядо Личо и останалите го харесаха и налягаха по този начин. Така главите на хората бяха една до друга, а краката им срещу краката на другите. Най-щастлив беше обаче плешивият човечец, който беше закачен на една пранга с Герджика. Сега той бе освободен от своя тиранин и можеше да легне сам.
Яне не можа да спи през цялата нощ. Другата сутрин беше най-тъж- ната за него. Чак сега той започна да проумява, че вече няма да може да участва на борбите в Едирне. Кадията на Истанбул явно беше заедно със султана в Едирне и по никакъв начин нямаше да може да го освободи. За него всичко беше загубено. Вече нямаше как да защити титлата си. Денят му мина без да е на себе си. Беше толкова ядосан, че на няколко пъти едва се сдържа да не скочи и да хване Махмуд през решетките. Той осъзнаваше, че нищо не зависи от пазача на затвора, но вътре в себе си обвиняваше него за всичко, което му се беше случило. Тази вечер дядо Личо пак свири на гайда, но на душата на Яне беше легнала гъста, черна сянка. Чак сега разбра, колко щастлив е бил в последно време. Затвор! Той беше в затвора! Тази вечер осъзна това. Не беше ял през целия ден. Не можеше да хапне и тази вечер, гърлото му се беше свило и не можеше да преглътне каквото и да е. Тази вечер спа, но сънува кошмари. По някое време осъзна, че не спи, а стои в мрака с отворени очи. Някой хъркаше, но Яне дори не го чуваше. Мислите му бяха там, в Едирне, къде-то новият башпехливан е седнал на софрата до султана. Кой ли беше новият башпехливан? Дали отново не се казваше Кая? Дали именно Кая не
Ill том “Хайдут
433
IV глава “Диарбекир”
беше виновен за това, което му се случваше? Какво ли правеше Хусам? Сириецът сигурно го търсеше. Какво ли правеше Мирза? Дали султанът вече не беше разбрал какво се случва и не беше заповядал да го освободят? Дали вестоносецът с тази заповед вече не пътуваше към Истанбул? Тази мисъл го успокои. Всичко щеше да се окаже грешка или може би заговор. Сега, когато вече беше ясно, че той не може да участва в борбите, сигурно щяха да го освободят и щеше да му остане споменът за дните прекарани в затвора. Чудеше се дали да се ядосва, или да се радва, каквото и да беше, утре всичко щеше да свърши.
Едно мислеше Яне, но друго се случваше. На другия ден никакъв кадия не се мярна в затвора. Може би кадията беше останал със султана в Едирне. Яне помнеше, че Втората столица на империята не беше любимо място на Ахмед III, заради брат му. Каквото и да се случеше, кадията можеше да се забави най-много още ден или два. Яне вече беше пропуснал борбите и нямаше за къде да бърза, затова беше много по-спокоен. Беше му ясно, че няма за какво да го осъдят, така че беше спокоен. Султанът щеше да го освободи, та Яне го беше спасил и съвсем доскоро му бяха оказвани почести, като на най-скъп гост.
Кадията се появи чак след два дни, както беше очаквал и Яне. Бяха повикани няколко човека от стражите. Сърцето на Яне пърхаше. Той скочи, когато Махмуд го посочи с бича.
- Ставай, гяур!
Яне въобще не чу какво говори пазачът, а и не го интересуваше. Чудеше се как да реагира след като го освободят, дали да отмъсти на Махмуд, или да махне с ръка и да продължи напред. Докато вървеше, си мислеше и за дядо Личо. Старецът нямаше познати и никой не му идваше на свиждане да го види, да си поговорят или да му донесе нещо за ядене. Яне беше решил да накара Мирза да носи храна на стареца. Освен това се притесняваше, че когато Герджика се върне, може да изкара яда си върху стареца.
Отначало пазачите заведоха Яне до чешмата, където той пи вода и се изми. Чак след това го изправиха пред кадията. Той седеше в голяма зала. Беше седнал на широк миндер, отрупан с много кръгли възглавници. Но кадията не се беше облегнал върху тях и не беше полегнал, а седеше така, че единият му крак висеше. Беше облечен с шарени дрехи и елек, чиито разцепени ръкави висяха над ръцете му. На главата си имаше голям тюрбан. Яне знаеше, че любимото цвете на султана е лалето, а тюрбанът беше любимата му шапка, защото беше кръстена и наподобяваше цвета на лале. Това, което беше под тюрбана, обаче беше по-интересно. Мъжът имаше слабо издължено лице, с тънък, дълъг, гърбав нос. Под носа имаше тънки устни и счупена брадичка, която се подсил