Капитанът и пазачите също се чувстваха добре на кораба. Те знаеха, че никой не може да избяга и бяха спокойни. Никой за никъде не бързаше, спираха на всяко пристанище и пътуваха бавно. При най-малкото подозрение за буря се прибираха в някое пристанище или закътан залив и изчакваха бурята да премине. Корабът приличаше по-скоро на увеселителен, отколкото на каторжнически.
И най-хубавото нещо обаче има край и той дойде, когато един късен следобед корабът акустира на пристанището в Искендерун. Пазачите им
Токораз Memo
438
Ятаган и Меч
се бяха стегнали. Бинбашията и Махмуд заведоха всички затворници в мрачното подземие на местния конак. После ги обковаха и ги навързаха с три синджира. Първият минаваше и приковаваше краката на затворниците в глезените, вторият - ръцете в китките, а третият свързваше веригите, които бяха поставени на вратовете на каторжниците. Те бяха навързани по този начин по десетици. Яне беше на единия край на синджира, а Герджика - на другия. Герджика искаше да има отделен синджир с десет човека, но Махмуд вече знаеше за враждата между двамата и нарочно ги завърза за двете страни на един и същ синджир. Дядо Личо беше точно до Яне. Крайните хора, въпреки че бяха най-свободни, трябваше да вървят накъдето тръгнат останалите. По ирония на съдбата, най-лесно беше общуването между Яне и Герджика. Така започна тяхното пътуване. Когато трябваше да пренощуват в някое хане, заточениците се свиваха и спяха в яхъра при мулетата. Тогава пазачите оставаха по няколко дни, ядяха, пиеха и се веселяха. Случваше се с дни да не дойдат дори да погледнат затворниците, камо ли да ги преброят. Яне мислеше за бягство, но не знаеше нито къде се намира, нито накъде да поеме, ако успее да се отскубне от синджира, нито как да разтвори закованите и занитени халки.
Най-накрая стигнаха до град Мезре. Тук спряха и останаха повече дни, защото планината Мехраб беше непроходима, нагоре се беше получило голямо срутване и пътят беше запушен. Керванът изчака местните власти с каруци да разчистят пътя. През това време каторжниците стояха наблъскани в мрачното влажно мазе на конака. Да ги пази беше оставен само един въоръжен войник.
Планът за бягство вече беше узрял в главата на Яне. Той придърпа неговия синджир хора в единия ъгъл. Те се приближиха с пъшкане и викове. Яне знаеше, че като ги дръпне, железните халки ще се впият в глезените, китките и врата им, но искаше да им говори. Герджика най-много се дърпа, но Яне успя и него да притегли. Когато всички се събраха, Яне каза:
- Обърнете се към мене и слушайте!
Мъжете, с изключение на Герджика, се скупчиха и направиха нещо като палатка около Яне, който беше в средата. Гърбовете им бяха обърнати навън, така че никой не можеше да чуе за какво си говорят.
- Опитах силата на халките - продължи Яне. - Много са яки и дебели и не могат да бъдат отворени.
От ковашкия занаят, който беше работил две зими под ръководството на Диньо Циганара, Яне беше научил много за желязото и за металите. Освен това той се беше допитал до дядо Личо, който също беше ковач.
- Не можем да ги разкъсаме! Единственият начин е всички вкупом, така както сме завързани, да избягаме. Съгласни ли сте? Трябва обаче всички да го искаме!
Ill том “Хайдут
439
IV глава “Диарбекир
- Аз съм против! -веднага каза Герджика. - Вярно е, че имаме шанс да ни водят по време на лятото. Доколкото знам досега всички синджири със заточеници са ги водили през зимата и така те не са имали никакъв шанс да избягат, но пък знам какви са наказанията за бягство. Ако ни хванат, а мисля, че те ще ни хванат или ще ни изколят до крак, или ще ни бичуваг.
- Сега е най-удобно да избягаме! - отвърна му Яне.
- Къде ще избягаме? Отвсякъде сме заобиколени от пусти голи планини, а България е на повече от два месеца път пеша.