Отначало дните летяха неусетно. Скоро Яне почувства нужда да знае колко време е лежал тук и започна с чертички на стената да отбелязва колко дни са отминали. За всеки ден чертаеше права чертичка, а когато дойдеше седмият ден ги зачертаваше отгоре, за да знае, че още една седмица е отминала. Яне беше чул присъдата си и вече знаеше защо е тук. Въпреки че присъдата му не беше безсрочна или до живот, той знаеше, че няма да издържи 15 години тук. Тази присъда за него беше равнозначна на смърт. Опитваше се да не мисли за времето, което трябваше да прекара тук, но понякога страхът и притеснението се промъкваха в душата му като черна сянка и го обземаха. Отчаянието се процеждаше бавно в него. Отначало мислеше много за дома, за всичко, което му се беше случило, за Велко и кауците, за Гергина и Георги, за султана, за Истанбул, за Мирза, Диньо, за целия този живот, който щеше да мине покрай него. Ако излезеше след 15 години, всичко това отдавна нямаше да е същото. Сега, през късното лято и есента на 1707 година, той беше на 15 години. След 15 години щеше да бъде на 30 години. Та това означаваше, че щеше да излезе от затвора като старец! Баща му беше някъде към тридесетте и на Яне му се струваше, че вече беше толкова стар, че миришеше на пръст. Тези мисли караха тръпки да пълзят по гърба му.
Времето минаваше и скоро Яне разбра кой ще бъде най-големият му противник в тази малка, тясна килия, а това беше лудостта. Тук наистина беше далеч от другите затворници и никой не му пречеше, но времето като че ли беше спряло. Собствените му мисли го задушаваха, нападаха го като хищни черни птици, но винаги бяха едни и същи. Дните и нощите се сливаха. Кошмарите се смесваха с реалността и животът на Яне се превърна в едно непрекъснато бълнуване. Отчиташе дните, но като че ли нямаше сили да види кой ден е. Това сега не го интересуваше толкова. Какво значение има кой ден е? Монотонността и еднообразието го караха да не знае къде се намира и кой ден е. Той беше загубил
Токораз Memo
452
Ятаган и Меч
вяра в бъдещето. Един ден се опита да говори и откри, че устата му не може да оформи добре думите, които искаше да нарече. Времето си течеше, а той всс повече изпадаше в това безсловесно състояние. Вече не си позволяваше да мисли за България, Велко, султана, кауците и за Боляровия хан. Дори и да мислеше, те вече не го вълнуваха. Като че ли силата им беше изчезнала. Като че ли всички тези неща се отнасяха за един друг Яне, в един друг живот и той имаше чувството, че този живот вече никога няма да се върне.
Скоро свикна с режима на живот. Всеки ден във вратата на килията се отваряше една малка вратичка и през нея му подаваха яденето и комата хляб. Това ставаше по един път на ден - обикновено привечер. Когато изядеше яденето, Яне трябваше да върне съдовете, отново през вратичката. Отначало не се докосваше до храната, но след няколко дни толкова много огладня, а и разбра, че храната няма да се подобри и насила натъпкваше всичко, което му беше сипвано в паницата, в устата си. Не гледаше какво поглъща, защото беше сигурен, че храната е гадна и мръсна, каквато беше и на вкус. На няколко пъти виждаше миши барабонки вътре, но когато не гледаше, някак по-леко преглъщаше. Сега не беше време да се гнуси, трябваше да яде, за да оцелява. Хлябът беше клисав и прокиснал, но той и него почти на сила го преглъщаше. Не се радваше на храната и тя не му даваше почти никаква сила, но ядеше, за да посрещне заранта на утрешния ден. Ядеше и за да не се разболее, защото вече беше разбрал, че ако отслабне много и се разболее, просто ще умре.
С времето свикна с храната. Макар че беше много лоша и недостатъчна, всъщност му подейства добре. Основното му меню се състоеше от ориз. Понякога му даваха чорба от фасул или леща, а когато имаше зеленчук, за него беше истински празник. Зеленчукът зависеше от сезона и Яне беше искрено щастлив, когато имаше морков, зеле или краставица. Тогава той така си ги разпределяше, че да ги хрупа през целия ден.
Постепенно привикна с ежедневния ритъм на каторжник. Килията му представляваше каменен куб, в който единствените забележителности бяха тесният дървен нар, вратата, отворът горе с решетките и дупката, в която ходеше по нужда.
За да не полудее, по някое време Яне започна да изучава цялата стая. Понеже нямаше друг свят, той реши да изучи това, което имаше. Изучи пръст по пръст цялата килия, нара, вратата и каменните блокове. Изучи ги по-скоро с ръцете си, отколкото с поглед. Сега това беше неговият свят и искаше изцяло да го владее и притежава. Тъй като нямаше двор и място за разходки, гой се разхождаше бавно от едната до другата стена, покрай нара и това беше най-дългата му страна в килията, не по дълга от един много висок човек. Но той ходеше бавно и преживяваше вся