- Кой си ти? Откъде си? Откога си заточен тук? - въпросите се сипеха към Яне, но той не можеше да отговори, а някои от тях дори не можеше да разбере.
Мъжете бяха донесли със себе си миризмата на Диарбекир. За Яне нямаше съмнение, че те не са дошли от друга килия, а идват от вън, от града. Но в същото време по това което чу, разбра, че те не са дошли току що от път, а отдавна лежат в затвора в Диарбекир. С времето Яне научи, че се намира в килия, в която мъжете спят от много време, а през деня заптиетата ги извеждаха навън да работят. Те строяха пътища, укрепваха крепостните стени и дори биваха изпращани да помагат в стопанството на някои от бейовете. Нямаше друга такава безплатна работна ръка. Те бяха със статут по-нисък от този на робите. Бейовете ги вземаха при себе си и изцеждаха всичките им сили, а вечерта ги хранеха в затвора. През деня в килиите оставаха само болните, старите и съвсем изнемощелите. Чак сега Яне започна да разбира как живеят останалите затворници. Отначало той мислеше, че всички като него са затворени в отделни килии или може би най-много по двама-трима или четирима, но сега разбираше колко много е грешал.
Токораз Memo
462
Ятаган и Меч
На техните въпроси Яне се опита да отговори и чак след много време успя да обясни, че се казва Яне Боляров и че две години е лежал в отделна килия. Той питаше за хората, които бяха пътували с него ог Истанбул до тук, за дядо Личо, дори за Герджика, но в килията нямаше никой, който да ги познава. Мъжете му обясниха, че в момента навън е вечер и на сутринта пак ще ги изведат на работа. Скоро им донесоха вечеря. Някой пъхна в ръката на Яне сух комат хляб и нещо за ядене. Той отказа ядене-го, но сухия краешник взе със себе си. На другия ден щеше да му се наложи да работи с всички останали и може би щяха да го изведат от града. Мисълта едновременно го плашеше и караше сърцето му да пърха. Навън щеше да усети повея на вятъра, слънцето, което не беше виждал от две години, щеше да ходи сред хора, да премине през пазарите на Диарбекир. Беше толкова развълнуван. Тази вечер не можа да заспи, а трябваше да почине и да поспи, за да има сили утре за работата. За да заспи, Яне се застави и наум си повтори всички думи, които досега беше измислил за “Кесиджи китаб”. Не биваше да забравя това, което беше измислил през тези дни. Не биваше да се отказва от плановете си да опише Боляровата пехливанска борба, както и собствената си. Той твърдо се закле да запише тези три неща. Първото от тях щеше да бъде “Кесиджи китаб” или поне докъдето беше стигнал. Сам не усети кога се беше унесъл и мислите му бяха преминали в сън. Събуди се от нечие присъствие, отново това чувство го предупреждаваше, че нещо ще се случи. Вратата се отвори и някакъв човек с факла се появи на отвора.
- Само един вземи! - каза някой зад него и мъжът започна да оглежда лежащите по земята мъже. Повечето от тях сигурно вече бяха будни, но всички все така лежаха върху мократа, разхвърляна по каменния под слама.
- Ей тук има един, който не е завързан със синджир - каза човекът с факлата.
- Да не е онзи болният дядо? - попита мъжът отвън.
Яне не разбра, че става въпрос за него. Той беше вдигнал глава и оглеждаше ниското, мръсно помещение, в което бяха наблъскани много каторжници.
- Не, този е млад. Някакъв брадат.
- Вземи го тогава, хем няма да се налага да го отделяме от веригата.
Мъжът насочи факлата към Яне. Той виждаше само горящата срещу
него главня, а светлината като че изгаряше дъното на очите му и му причиняваше жестока болка.
- Ставай! Ей, ставай! - каза заптието.
Чак сега Яне разбра, че говорят на него. Човекът явно искаше да стане и да го последва. Той се опита да се изправи, но му беше много трудно. Мъжът говореше на турски и продължаваше да го разпитва.
Ill том “Хайдут”
463
IVглава “Диарбекир”
- Защо си отделно от другите?
Яне опитваше да отговори и чак след доста време, когато вече беше навън в коридора, каза:
- Вчера ме докараха. Бях сам.
- Абе ти да не си онзи гяур, хаирсъзин, дето две години го пречупваме в килията? - възкликна мъжът и отново го освети с факлата, като го показа и на другия пазач.
- Той е!
- Той е! - възкликнаха двамата.
- Ей, точно него ли взехме?!
Мъжете явно не бяха доволни, че бяха попаднали на него. Те го водеха нанякъде и явно не бяха дошли специално за него. Най-накрая стигнаха до една килия. Когато отвориха вратата, отвътре се разнесе зловонна миризма.
- Гяур, влез вътре и изнеси навън тази каца! Тя е сложена на количка с дървени колела. Избутай я навън!
Яне влезе в килията и миризмата щеше да го повали на земята, толкова силна беше. Това беше най-гадната миризма, която някога беше по-мирисвал. Тя беше много по-лоша дори от миризмата на затвора. Това беше миризмата да пикоч и лайна. Яне опита да запуши носа си, но миризмата беше толкова силна, че гой я усещаше дори като вкус в устата си. Веднага видя кацата, тя беше огромна. Явно на горния кат бяха нужниците на пазачите или на командирите на затвора. Всичко от техните нужници се събираше в тази каца, която се изхвърляше извън стените на крепостта. В затвора в Диарбекир беше много лесно да се изгради канализация и лайната и всичко, което се изхвърляше от затворниците, да се оттича към Тигър, но турците се притесняваха да не би затворниците да избягат по канализацията, затова тук всичко се събираше в тези каци. Каторжниците пък всичко вършеха направо на пода в килиите и от там се почистваше. Яне стоеше до кацата като зашеметен.