- Кой, ние ли?
- По-бързо!
- Но това не е наша работа! - дърпаха се тези, които бинбашията беше посочил.
Яне се молеше дано по-бързо двамата да изпълнят заповедта. Мъжете се приближиха и той се потопи изцяло в кацата. Те със сигурност нямаше да надзърнат вътре, но той искаше да е сигурен, че никой няма да го види. Потапянето в гъстата маса с парчета в нея му подейства като шок. Най-големият проблем беше за какво да мисли. Не трябваше да допусне да повърне, защото тогава можеше да се задуши и със сигурност щеше да му се наложи да се покаже над повърхността и така да се издаде. Яне стоеше под повърхността, захапал края на пръчката в уста, като се опитваше да диша бавно и да мисли за нещо далечно. Опита се да мисли за Буря, за Родопа, за Тракия и Боляровия хан, за Велко, но все не успяваше. Най-накрая започна да мисли за всяка част от тялото си, по онзи начин, по който беше чувствал присъствието на човека в мрака. Мисълта му се сви до точка и той започна да чувства чуждото присъствие. Ако турските пазачи, които бяха само на една ръка разстояние от него, имаха тази негова дарба, те веднага щяха да открият присъствието му, но за късмет те нямаха такива умения.
Отначало Яне чу как тежък ключ се превъртя в желязна врата. Това явно беше изходът от крепостта и зандана. После почувства някакво движение и клатене. Това го изненада и го накара да загуби концентрацията си. Опитваше се да се успокои и да не обръща внимание на това, в което се намираше и което се движеше около него.
Движението продължи, а Яне все така се бореше за контрол над тялото си. Българинът вече си представяше как двамата, които бинбашията беше посочил, го извеждат по някакъв път извън крепостта, към реката. Тялото на сребристата змия - реката Тигър, трябваше да се намира съвсем близо до крепостната стена, но дано другите двама не се усетят, че Яне го няма, защото можеха да вдигнат аларма и да го открият. Това обаче не се случи. Или заповедта на бинбашията ги плашеше много и в стъписването двамата бяха забравили за него, или не можеха да допуснат, че се намира в кацата. Така равномерното движение и покла
Токораз Memo
466
Ятаган и Меч
щането на кацата продължи. Скоро нови хора се присъединиха към двамата, които бутаха, защото движението стана по-бързо. “Дано не хвърлят кацата от високо в реката!” - помисли си Яне. Но после се успокои. Такава голяма и широка каца струваше много пари, едва ли някой можеше да си позволи да я изхвърля всеки път е лайната. Най-накрая течността се наклони рязко. Яне беше изненадан, но скочи по посока на наклона. Трябваше да “изтече” незабележимо. Отначало нищо не разбираше, а само загребваше вода. Беше изплюл пръчката, през която допреди малко дишаше, разтвори ръце и загреба. Ръцете му бяха като крилете на птица, която току що е получила отново свободата. Тмурна се дълбоко във водата и с мощни тласъци на ръцете си се опита да се отдалечи колкого ее може по-далеч от мястото, където турците бяха излели кацата. Водата никога не му беше харесвала. Това не беше неговата стихия. Спомни си пътуването си насам с кораба и как, когато си представеше колко е дълбоко под “коритото”, краката му изтръпваха. Той имаше някакъв дълбок, атавистичен страх от морските недра. Спомни си и онзи ден, в който при преследването на брат му се беше изправил на ръба на Дяволското пръскало.
Яне се опитваше да не мисли за черните талази на реката, а да загребва вода и да стои под нея. Не знаеше от колко време е така. Когато подаде глава над водата, откри колко тъмно е всичко около него. Нощта беше безлунна, гъсти черни облаци се бяха скупчили на небето и не пропуснаха никаква светлина, дори най-слабото мъждукане на някоя звезда. Черният базалт на околната местност поглъщаше останалата светлина, така че за черната вода на Тигър не оставаше нищо друго, освен да изглежда като най-черното нещо на света. Мракът обгърна Яне и го накара за миг да загуби самообладание. После той се сети за думите на Василка: “Ти си змей!” и разбра, че мракът не биваше да го плаши. Той беше негов съюзник, щеше да го предпази и да скрие следите му от преследвачите. Затова напрегна сили и заплува по течението на реката, но вече не се гмуркаше, а държеше главата си над водата. Тук течението беше бързо, а брегът - каменист и висок. Така плува още известно време или по-скоро се остави на течението да го носи и чак тогава, опипом с ръце, откри място, където да излезе от водата. Отначало усети, че течението на водата вече е по-бавно. После напипа глинесто дъно и бавно се измъкна от черната вода. Дрехите му бяха натежали и едва успя да излезе. Освен това глинестата почва се разкаля под краката му. Яне се просна на земята, дишаше тежко, а силите му почти напълно го бяха напуснали. Опита се да се изправи, но не му достигнаха сили. Така дълго остана близо до тъмните талази на реката. После огледа местността, която изглеждаше зловещо. Трябваше да бяга, колкото се може по-далеч, от това злокобно