- Чичо ти нещо въобще не иска да хване еничара! - подхвърли Яне на Нури, като искаше да разбере защо е така.
Момчето обаче, вместо да отговори, се сви като бито куче. Явно имаше нещо. Тримата преминаха през Гяур махала без да правят никакви усилия да разпитват или да потърсят беглеца. Явната небрежност на Хабил правеше все по-силно впечатление на Яне. Ако отначало мислеше, че Хабил не държи да го залови, сега той беше сигурен, че е точно така.
- Хабил ефенди, нещо не държите особено много да хванете този гяур! - реши да попита направо Яне.
- Той не е гяур, а правоверен, като мен и теб! - отговори мъжът, с благородното изражение. - Не искам да го хвана, защото не вярвам, че е откраднал парите на брат ми!
- Но Кабил ага казва, че го е обрал.
Мъжът само поклати глава. Яне не разбра точно какво иска да каже.
- Трябва да проверим и махалата Куцик баджи - каза Хабил. Тримата тръгнаха и се отправиха точно към Ич кале. Яне изтръпваше все повече и повече. Дали някой случаен минувач нямаше да го познае? Но как щеше да стане това, като го бяха държали две години в изолатор, без дори да го погледнат. Ето че изолацията и това, че никой не го беше виждал през тези години, сега беше в негова полза. Яне чувстваше глад, а и през нощта не беше успял напълно да се наспи. Махалата Куцик баджи се намираше точно до Йени пазар. От тук Хабил купи разни неща за ядене. Ако имаше пари, дори само едно акче, Яне щеше да направи
Ill том “Хайдут”
483
IV глава “Диарбекир
същото, но нямаше. Нури явно също нямаше пари, защото само сухо преглъщаше, когато минаваха покрай отрупаните сергии.
- Хайде, стига толкова! Искам да отида да си почина! - като каза това Хабил, който също яздеше магаре, обърна поводите на клетото животно и така тримата се върнаха назад и тръгнаха по чаршията, като се отправиха към Урфа капия. Там се намираха многобройни кафенета, които предлагаха най-доброто кафе от Истанбул до Персия.
Докато вървяха, на няколко пъти срещнаха други групи от потерята, които съвестно си вършеха работата. Те тепърва започваха претърсването на града, а Хабил вече беше свършил. Разбира се, мъжът не им каза това. Скоро тримата се настаниха в хубаво кафене. По всичко си личеше, че Хабил не идва тук за пръв път. Кафеджията го приветства като стар познат и се отнесе към него с нужната почит. Веднага донесе черно, гъсто и ароматно кафе и метна на жарта пресните мръвки, които Хабил му подаде. Месото зацвърча и миризмата му се разнесе из цялата улица.
- Нури, ей, Нури, я отиди и сложи малко сено на магарето, че горкото животно не се знае кога пак ще почине и ще хапне!
Нури, макар с неудоволствие, стана.
- И вода му сипи! - в последния момент извика чичо му.
Двамата останаха насаме. Любопитството на Яне беше изострено до край. Той беше много притеснен и откакто се намираха в Диарбекир, беше като на тръни. Затова си мислеше, че ако занимава мислите си с нещо друго, времето ще мине по-бързо и няма да се издаде. Хабил като че ли прочете мислите му и попита:
- Притеснено ли ти е, Яшар?
- Не! - опита се небрежно да отговори Яне.
- Защо, не те ли преследват?!
Яне вдигна поглед и веднага разбра, че Хабил знае. Мъжът знаеше, че е избягал затворник. Нямаше смисъл да лъже. Ако искаше да го предаде, Яне нямаше да може нищо да направи. Колко жалко, че не си беше направил ортома. Тази сутрин си мислеше за това, но нямаше време да си направи и да се въоръжи с нея. Сега беше напълно беззащитен пред кюрда. Той реши да отговори:
- Сигурно ме преследват!
- Трябва да имаш голям кураж, за да се върнеш там където всички те търсят!? Или безразсъдство?!
Темата не се хареса на Яне. Все още не беше сигурен дали Хабил иска да го предаде, затова реши да промени темата.
- Как се казва това кафене, Хабил ага?
- Бахчели кафене, защо?
- Много им е хубаво кафето! - Яне знаеше, че трябва да не спира да
Токораз Memo
484
Ятаган и Меч
говори, за да спечели време. - Хабил ага, искам да ви попитам нещо?
- Кажи? - кюрдът кимна с видимо задоволство. Личеше си, че той е от хората, които умеят да правят мохабет и това му доставяше удоволствие.
- Защо не искате да хванете еничара?
- Той е много добро момче. Беше ми като син. Дъщеря ми беше много влюбена в него… - като каза това, мъжът се загледа през джама и като че ли там виждаше това, което Яне не чуваше. Той разбра, че не бива да прекъсва състоянието на мъжа, защото той сънуваше с отворени очи. Явно Хабил виждаше в миналото, а там образите бяха живи. Явно, през джама, Хабил наблюдаваше дъщеря си и еничара. - Казваше се Абдаллах и беше много сериозно момче.