Наложи му се доста да послуша за най-различни неща. Хората говореха за работата си, за комшийски кахъри, сещаха се за различни хора, някои от които живели преди време. Въобще разговорите между различните хора вървяха в най-различни посоки. Понякога някой влизаше в кафенето, изтупваше дрехите си от ситния дъжд, после вежливо поздравяваше и решаваше на кой миндер да седне. Някои от хората, които влизаха, бяха очаквани, защото от насядалите мъже някой им помахваше и ги канеше да седнат при него. Различните групи говореха за различни неща. Яне се заслушваше ту в един, ту в друг разговор. Той научи много неща, но всички бяха все за различни хора и нищо не му вършеше работа. Разговорите се въртяха все около хора и неща, които не го интересуваха.
Времето навън не беше хубаво. Над небето се бяха скупчили облаци и оставяха впечатлението, че всичко навън е под похлупак. Все едно светът навън беше една голяма стая, а кафенето беше витрина, на която те стояха.
Яне гледаше навън, а въздухът му се струваше гъст и тежък и като че ли натискаше гърдите му. В тази ситуация имаше нещо много познато. Сега, откакто ръмеше, към останалите миризми в кафето се прибави още една. Тя беше по-слаба от тази на кафето, но натрапчива и Яне я чувстваше през цялото време. Това беше миризмата на мокър шаяк.
Токораз Memo
512
Ятаган и Меч
Чак привечер, когато кафенето се изпълни до краен предел и вътре стана претъпкано и шумно, мохабетите започнаха да се въртят около политиката. Яне чакаше точно това. Хората, в малката кафеджийница, станаха толкова много, че вече му беше трудно да се вслушва в разговорите. Всеки говореше и като че ли се опитваше да надвика останалите. Някои от мъжете, които идваха, бяха пили вино или ракия, защото му беше трудно да разбира ломотенето им. Те сигурно се отбиваха в кафеджийницата след като бяха посетили някоя кръчма или механа.
Не мина много време и “заекът изскочи от друг храст”, не от този, от който Яне очакваше. Изведнъж разговорът започна да се върти около предстоящите тази пролет борби в местността “Четиридесетте извора”. Хората спореха кой от пехливаните ще победи. Скоро Яне разбра, че едно яко набито момче, което седеше в кафеджийницата, е местният пехливан, който ще участва в борбите. Повечето хора спореха кой ще се изправи пред него. Мъжете тупаха момчето зад врата и всеки бързаше да му даде наставления, като че ли всеки от тях беше пехливан. От любопитство Яне се заслуша какво му казват. В повечето случаи това бяха глупости, момчето явно осъзнаваше това, но вежливо навеждаше глава и благодареше на всеки.
Всичко това го накара да си спомни за дядо му, баща му и Боляровия хан. Какво ли правеха те сега?
Разговорът продължи и скоро хората започнаха да говорят за Кая и Кара Мустафа. Яне се “наточи”, но за съжаление разбра, че Кара Мустафа наистина е прекарал зимата в Истанбул. Всички обаче очакваха да се появи за борбите и да бъде почетен гост. Ето къде щеше да го види. Този път на турския пехливан нямаше да му се размине. Сега той можеше да продължи да върши работата си, а после да се върне. След като научи това, което му трябваше, Яне излезе навън. Дъждецът все така ръме-ше. Не знаеше какво да прави. Станимака беше градът с най-много черкви и кервансараи. Тук беше мястото, откъдето тръгваха керваните за Бяло море, Едирне, Истанбул, Тракия и България. Навсякъде из града можеше да се видят кервани от коне, мулета, магарета и катери* камили. Яне нямаше пари за гостилница или да пренощува в някой кервансарай, затова реши да продължи пътя си към Бачкьой. Вече беше тъмно и по пътищата извън селата и градовете не можеше да се срещнат пътници. Той трябваше да навлезе в планината, където със сигурност имаше бандити. Яне не искаше да се среща с бандити, но в този район трябваше да действат неговите кауци, така че не рискуваше много.