Тогава младите миниатюристи бяха гледали майстора с огнени очи и смятаха, че те винаги ще са носители на този пламък, че борбата никога няма да спре, а те винаги ще са в нейното чело. Колко бяха грешали тогава и колко прав се беше оказал старият майстор. Днес, вече на тридесет и пет години, Адюлазиз Левни имаше терка на петнадесет. Майка й беше умряла отдавана, а той не се беше женил повторно. Труден беше животът на миниатюриста и странно беше времето от денонощието, в което той живееше. Не искаше разправии и някой да му казва какво да прави. Не искаше да обърква нещата в семейството си. Не искаше да има друго дете, което да го отдели от слънчицето на живота му - Шакю-ре. Красавица и умница беше тя, снажна, мила и красива. Снагата й беше като на топола, а очите й - умни и спокойни. Това му стигаше. Не искаше да има повече деца. Имаше нужда от спокойствие и равновесие. Днес, когато всички го смятаха за най-добрия миниатюрист, в силата и зрелостта си, той се беше успокоил и копнееше за спокойствие. Всичко, което старият майстор беше предсказал, се беше сбъднало. Миниатюристите, освен рисувани, трябваше да са много умни и наблюдателни хора. Такъв беше и Осман. Адюлазиз Левни не беше успял да надскочи своя учител, не беше успял да излезе от рамката, която той му беше предначертал. Днес Адюлазиз Левни с все по-голяма наслада се вслушваше в думите на останалите, че той ще е наследник на стария майстор
Тикораз Memo
538
Ятаган и Меч
и че след смъртта на Осман ще ръководи работилниците на миниатюристите. Това го радваше, но и го притесняваше. Мъдър човек беше Осман, макар никой вече да не си спомняше как е рисувал, когаго беше имал очи за това. Сега всички миниатюристи признаваха пред себе си, а и гласно, че гой, чрез мъдростта и с докосването си до тях, ги беше променил. Дали Адюлазиз Левни щеше да има сила да направлява човешките съдби само с една дума или с примера си? Не знаеше. Сега най-важното за него беше да наблюдава.
Той се върна от посоката, която мислите му бяха поели, и погледна към момчето. Трябваше по най-бързия начин да разбере повече неща за него. Какво ли работи? Погледна ръцете му. Те не бяха груби и напукани, като ръцете на хората работещи на нивата. Тези ръце не бяха и на пастир. Така че момчето не беше селянин. Сила, странна сила се излъчваше от всяко негово движение, но това не беше повърхностна, видима сила, която да пръска, като някой празноглав глупец, който парадира с размерите и силата си. Във всяко негово движение имаше сила, но някак стаена, прикрита. Движенията му не бяха ъгловати, а меки, плавни и естествени. Гой се движеше малко, но напълно достатъчно. Момчето беше свикнало да не говори и да не се движи повече, отколкото трябва. Какво ли работи, с какво се занимава? С учудване осъзна, че не може да разбере. За пръв път му се случваше такова нещо. С успокоението и годините беше започнал да губи наблюдателността си. Това беше първата камбана. Дали това не беше началото на края му? Адюлазиз Левни ефенди се притесни. Не беше готов за тази мисъл. Този ден беше като всички останали. Момчето беше влязло съвсем случайно и той беше решил да го определи ей така, на шега. Не беше очаквал, че всичко ще са окаже толкова трудно. Бързо! Дрехите? Ръцете? Жестовете? Лицето? Формата на брадичката? Оръжие? Адюлазиз Левни се взря открито в Яне. Нямаше какво да губи. Трябваше да разбере всичко за него. На карта беше поставена честта на миниатюриста. Адюлазиз Левни го гледаше, но нищо не можеше да разбере. Наистина, младият мъж имаше оръжие, някакво странно и право, беше облечен като кюрд, но беше много бял, с гъста къдрава руса коса. Какъв беше? Не беше кюрд. Носеше каук, но без в основата му да навива чалма. За пръв път виждаше така да се носи каук. Лицето му беше сурово и някаква мрачна решителност се изписваше по него. Той не беше нито еничар, нито чауш, нито аскер. Какъв беше тогава? Адюлазиз Левни беше готов да се предаде. Дали да не го заговори и отдалеч да разбере? Колко ли неудобно щеше да се почувства, когато разбере истината? Моряк? Не! Лицето и ръцете му бяха бели и чисти, не-обветрени и непрегорели от слънцето. А и моряците ходеха с разкрачени крака и странно се полюляваха, а този мъж имаше гъвкава, по-скоро
Ill том “Хайдут
539
V глава “Козбупар
военна, походка. Не! Би могъл да се закълне, че не е моряк. Хамал! Гледаше силните ръце и дебелите му подмишници. Не! Твърде чисто и одухотворено беше лицето му, и дрехите му бяха чисти…
Така. срам не срам, Адюлазиз Левни ефенди реши да заговори Яне.