Месото беше приготвено наистина по великолепен начин. Понеже не ядяха свинско месо, арабите, турците и въобще мюсюлманите бяха издигнали в изкуство приготвянето на овче месо. Това беше най-вкусното месо, което Яне някога беше ял. Ако не знаеше, щеше да помисли, че е свинско или че е от някакво друго екзотично животно.
След като се наядоха, на Яне му се доспа. Двамата излязоха и тръгнаха към къщата. Яне мислеше за кесиджийската си кама. Истанбулските майстори ковачи бяха смятани за втори в света, след големите майстори от Дамаск. Дали да не помисли да даде на някой майстор да му изкове оръжие? Може би самият Диньо щеше отново да му изкове кесиджийска кама. Той и без това знаеше как изглежда камата на Велко Кесиджи.
Двамата мъже се прибраха. Отначало намериха уличката, в която живееше миниатюристът, а след това влязоха в дворчето градина. Най-после влязоха и в къщата. Адюлазиз Левни продължи да говори за това, че франките и италианците рисуват със светлосенки - нещо, което те, мюсюлманите, не правели. Мъжът говореше на висок глас и като че ли не се съобразяваше с това, че жените в къщата вече са си легнали. Или може би така той искаше да ги предупреди и успокои, че вече е тук. Скоро двамата влязоха в работния кабинет на миниатюриста. Личеше си, че майсторът често взема да върши работа вкъщи. Адюлазиз Левни продължаваше да говори:
Токораз Memo
556
Ятаган и Меч
- В полуцветовете нямало уважение към цвета. Цветът трябвало да се нанася чист и равен. Светът трябвало да се рисува типизиран.
Той попита Яне какво смята по въпроса, но Яне се направи на разсеян и така скоро Адюлазиз Левни сам продължи. Разговорът ставаше все по-скучен за Яне и скоро той се извини, и се качи на горния кат, за да спи. После слезе до двора, подхвърли останалите от вечерята кости на Буря. потупа Аракс по врата и се върна в стаята си. Адюлазиз Левни беше разочарован. Той щеше да рисува цяла вечер и мислеше, че Яне може да остане с него, да си поговорят.
От известно време Адюлазиз Левни ефенди беше започнал да рисува своята, както той смяташе, “Книга на живота”. Той я рисуваше от много години. Не беше останало произведение на старите майстори, което Адюлазиз Левни ефенди да не беше прерисувал. Сега в ръцете му беше попаднала някаква странна книга. Никога не беше чувал за нея. Сигурно беше на стар персийски майстор поет. Книгата беше най-ценното и разтърсващо нещо, което Адюлазиз Левни беше чел в живота си. Единствената слаба част беше в това, че беше написана само с думи и още не се беше намерил миниатюрист, който да я илюстрира. Адюлазиз Левни си беше поставил за цел да бъде първият миниатюрист, който да я илюстрира. Книгата нямаше автор и заглавие. В нея се разказваше за човешката душа и за това, което става след смъртта на човек. Адюлазиз Левни никога не беше чел нещо толкова правдиво, истинско и дълбоко. Това не бяха старите любовни епоси, в които се разказваше за любови, изневери и предателства. Това беше истинска книга. С възрастта на него вече му беше омръзнало да чете за любов и да рисува цветни градини, дръвчета и влюбени, седнали под тях. Той искаше сериозни книги, които да отговорят на потребностите му, да чете неща, които се отнасят за него. Неговите любови отдавна вече бяха отминали. Сега предстоеше срещата му със смъртта. Той искаше да чете нещо сериозно, което да съответства на възрастта му, и в текста на книгата беше намерил точно каквото търсеше.