Адюлазиз Левни беше в творческа зрялост и точно сега беше времето да сътвори нещо значимо. Освен че се чувстваше готов, в този период от живота си той имаше всички условия, за да сътвори нещо значимо и да осмисли целия си труд досега. Шакюре беше още в такава възраст, че й беше рано да се омъжи, така че на врата на Адюлазиз Левни още не бяха увиснали зет и евентуално внуци. Чувстваше се задоволен като мъж, защото хубавата прислужничка Хайрие почти всяка вечер го навестяваше в леглото му и споделяше топлината на тялото си, за да стопи бучката лед, която беше застинала в гърдите му. Адюлазиз Левни пазеше в строга тайна това, с което се занимаваше по цели нощи. Това не правеше впечатление на никого от околните. Досега винаги беше правил
Ill том “Хайдут
557
V глава “Козбунар
така. Беше използвал привилегията, осигурена му от майстор Осман и винаги беше носил разни неща за дорисуване в къщи. Това можеше да му послужи като оправдание за по-късното му ходене в работилниците на султана. Младите рисувани бяха свикнали с тази му привилегия и дори не я обсъждаха. Рисуването на книгата вървеше трудно. Годините повтаряне, че трябва точно да се копират образците на старите майстори, беше притъпило у него усещането да създаде нещо ново, да твори. Всъщност той твореше, но винаги в рамките на нещо вече създадено. Сега за пръв път Адюлазиз Левни се опитваше да излезе извън всички рамки. Искаше да създаде чудо невиждано, да опише душата и нейния вид, според различните хора, според всички религии, така че който и да чете книгата, да я разбере, да почувства, че тя е написана и за неговата душа, че е написана лично за него. Искаше да опише всички демони и дълбини на душата и хората веднага да разберат за какво е искал да пише. Да видят очи в очи кошмарите си и всичко, което вече са виждали и знаят за себе си. За това обаче му липсваше опит и въображение. Аллах му беше изпратил този миниатюрист гяур. Сигурно искаше да му покаже и друга част от това, за което трябваше да рисува. Да чуе за душата от погледа на гяурите. Гърците смятаха себе си за приемници на старата Ромейска държава, която безспорно е имала най-големите висоти при рисуването на миниатюри и икони. За разлика от юдеизма и исляма, къ-дето беше абсолютно забранено рисуването на човешки изображения, при християните не беше така. Затова те имаха нарисувани много повече икони и в книгите влагаха много повече рисунки. Адюлазиз Левни не знаеше дали в християнските манастири все още има места, където някой да рисува. Може би вече не бяха останали? Какво ли ще е да попадне на такова място? Сигурно щеше да бъде много интересно за него.
Всъщност Адюлазиз Левни знаеше, че някога в християнството също се бяха борили тези две догми. За това дали в храмовете и в свещените книги, а и не само, да се изрисуват божиите творения, или не. Дали светците да се изписват на икони, на които миряните да се молят, или храмовете да се оставят бели, както са джамиите и синагогите. Според едните рисуването на ангелите и демоните, на геената и мъченията в пъкъла, ще са полезни за хората и ще ги накарат много повече да се страхуват, както и да желаят рая, Христос и божествената благодат. Освен това голяма част от хората били неуки и рисунките били единственият начин да се запознаят е историите на Светата книга. Другите, които четели Библията, където Бог е казал да няма други кумири и идоли в храма и въобще навсякъде, се наричали иконоборци. Ако те бяха надделели, днес християнството твърде малко щеше да се различава от юдеизма и исляма. Но все пак в Румелия бяха надделели първите и така старите книги бяха из
Токораз Memo
558
Ятаган и Меч
пъстрени с миниатюри и орнаменти, а в храмовете на гяурите имаше икони. Затова опитът на християнските миниатюристи сигурно беше много по-голям от този на мюсюлманите. Сега Аллах му изпращаше този човек, за да му помогне, защото Адюлазиз Левни чувстваше своята творческа немощ. Той не искаше Янис да му показва техники на рисуване или нещо такова, най-ценното нещо за него беше да си говорят.
Яне легна. Преди да заспи, вместо да се замисли за Козбунар, Бачкьой или Боляровия хан, той се замисли за Диарбекир. Това учуди и него самия. Мислеше си за дядо Личо. Дали старецът е още жив? Спомни си Герджика и Махмуд. Една част от него беше останала там далеч, на изток, в Диарбекир. Яне оценяваше това едва сега.
Спа добре и се събуди късно. Хареса му, че чува шумове в къщата, разсънваше се и отново потъваше в дрямка. Имаше нужда да се наспи добре. Когато се събуди и се протегна, се почувства напълно отпочинал. Сега случката от снощи, пред стените на Топкапъ сарай, му се струваше незначителна. Отново беше гладен. Още чувстваше вкуса на снощното печено месо и пилафа. Искаше да хапне пак нещо такова. Все още имаше само един алтън. Трябваше да намери начин да влезе в подземието на кесиджийската къща и да се снабди с пари. Без злато издирването и спасяването на Ирис щеше да бъде невъзможно. Яне слезе по стълбите. Навън вече беше слънчев ден. Макар че напичаше, слънцето все още не беше толкова силно, както през лятото. Това беше онзи момент между пролетта и лятото, в който човек най-пълноценно може да се наслади на слънцето. Тогава той все още е жаден за топлина и светлина и слънцето му ги предоставя дружески. И това не е още горещото лятно слънце. Слънцето все още му липсва, но и не му е омръзнало, и не прежуля като през лятото. Яне излезе на двора. Слънцето беше толкова хубаво днес. Той вдигна глава и затвори очи. Пред затворените му клепачи грейнаха ярки петна и червеният цвят застана пред него, като го превзе. Яне виждаше тази красота, макар и със затворени очи. За миг забрави глада, дори себе си. Като че ли се хранеше със слънчевата светлина. Забрави Буря и Аракс. Скоро до него достигна глас, но дори и той не успя да го откъсне от това, което се разиграваше пред затворените му очи. А то беше едно могъщо движение на червения цвят, който преминаваше в слънчево жълто, а след това всички цветове потъваха и ставаха черни, изчезвайки в някаква бездна. Черно, напълно черно, но не съвсем, защото в него нещо се движеше.