Така са устроени хората. Адюлазиз Левни отказваше да види очевидното. Всеки човек е склонен да даде най-ценното си на непознати, но не и на близките си. Хората вярват много по-малко на близките си, защото ги познават и познават техните недостатъци. Само защото не познават недостатъците на външни хора, са готови да рискуват. Един ден разбират, че са се излъгали жестоко, но тогава вече е късно. Яне разбра, че е най-добре Шакюре да бъде с Кара. Какъв живот имаше той, та да го сподели с туркинята? Какво можеше да й предложи? Беше ли готов да жертва мисията си, за да остане и да води нормален живот, като обик
Ill том “Хайдут”
577
V глава “Козбунар “
новен човек? Яне знаеше отговора. Той изведе Аракс и го оседла. Буря вече предчувстваше, че предстои ново приключение и се щураше наля-во-надясно. Яне яхна Аракс, махна на Шакюре и Кара и последван от Буря, тръгна из уличката. Сега, когато беше на гърба на Аракс, тя му се струваше много по-малка. Когато мина покрай къщата на Селим ага, я изгледа дълго и изпитателно. Като че ли искаше да надзърне в нея и в тайните, които тя криеше. Не пропусна да поздрави и Хасан ага. Старият мъж като че ли беше предчувствал, че Яне си тръгва, защото беше излязъл отвън и го поздрави с ниско темане. На Яне му се стори, че старецът направи това с изключително внимание, а може би беше така, защото майсторът кафеджия беше прегърбен.
Яне вежливо поздравяваше всички мъже, които срещнеше, и те му отвръщаха. Повечето вече го познаваха от кафенето на Хасан. Той се чувстваше спокоен, беше приключил с един етап от живота си. Беше живял тук само три дни, но беше допуснал да мечтае, че може да води спокоен и нормален живот. Сега си даваше сметка, че може да остане тук вечно и всички тези мъже щяха бъдат негови комшии, и дори приятели, до края на живота му. Можеше да избере това, но Яне реши да продължи напред. Беше оставил една бележка на Хайрие. Тя трябваше да я предаде на Адюлазиз Левни ефенди. Ето какво пишеше в нея: “Адюлазиз Левни ефенди, благодарен съм ви за всичко, длъжник съм ви, ще ви се изплатя, когато се видим пак!” Беше я написал на български, но Адюлазиз Левни сигурно щеше да намери начин да я прочете.
Така стигна до Ункапан, плати да го превозят от другата страна на Босфора - в Юскюдар, и оттам започна пътуването си и преследването на Кара Мустафа.
Токораз Memo
578
Ятаган и Меч
ЙЕРУСАЛИМ
Пътуването вървеше добре. Яне бързаше, но се опитваше да не преуморява Аракс и Буря. Спеше направо върху земята, под открито небе. У него бяха останали няколко акчета. На няколко места успя да пренощува в кервансарай, като се уговаряше да насече дърва или да свърши някаква друга по-тежка работа. Така понякога си изкарваше и нещо за ядене. Когато останеше без пари, си купуваше шепа маслини. Тукашните маслини бяха много вкусни. Той ги ядеше с хляб и те му се струваха вкусни като месо, а после се напиваше с вода и така гладът му преминаваше. Нямаше кервансарай или по-голям град, през който да мине, и да не му предложат да купят Аракс. Навсякъде му предлагаха много добри пари за коня. С тях той с лекота би могъл да стигне до Мека. Можеше да си купи магаре, муле или друг кон и пак щяха да му останат за пътуването до Мека. Само че беше обещал на Маринчо Бимбеля, че ще му върне конете, а думата на Боляров не биваше да става на две. Така Яне търпеше глада и студа, но даже не си позволи да си помисли, че може да продаде коня на Маринчо Бимбела - Страшния.
Времето беше хубаво, но някои вечери и нощи ставаше доста студено, затова му се налагаше да пали огън. Това обаче го притесняваше, за-щото можеше да привлече вниманието на бандити. Беше чувал, че Анадола е пълен е банди. Той обаче беше кесиджия. Научи се да спи на студеното и без огън. Слагаше ямурлука си така, че да е защитен от студа. С него правеше нещо като палатка, а той дишаше отдолу и така се топлеше. Буря също много го пазеше. Понякога палеше много малък огън и се топлеше на него, но само когато преценеше, че няма опасност да бъде забелязан. Научи се да спи тихо като котка и постоянно се намираше в полусън. Не можеше наоколо да се случи нещо, без да забележи, макар и да спеше.
Така продължи пътуването си през Анадола. Този път вече му беше познат. На връщане от Диарбекир беше минал по него и то през късната есен. Оттогава беше минала само една зима. Някои от хората го познаваха и спираха да поговорят с него. Повечето от тях не можеха да разберат, че той беше ходил чак до Истанбул, пък и оттатък Босфора. Сега виждаха окаяния просяк да се връща, съпровождан от същото онова дяволско псе, но този път яздещ красив и скъп аг. В Ангора остана по-дълго. Питаше за Кара Мустафа и навсякъде му казваха, че е минал преди няколко дни. Беше по следите на Ирис и нейния похитител. Беше ги “захапал” като ловджийско псе и нямаше да ги изпусне.