- Тази вечер ще остана да спя тук, имаш ли нещо против?
Момчето само поклати глава.
- Тук, в къщата, с майка ми и баба ми, няма да може да останеш, но отзад има сайвант.
- Гладен съм! Имате ли да ми дадете нещо за ядене? - пак попита Яне.
- Ядене нямаме! - категорично отвърна момчето.
- Никакво ли?
- Никакво. Гладуваме.
Яне погледна двете жени и му стана жал за тях. Изведнъж от дъното на стаята се очертаха още две фигури. Едно момиче беше прегърнало малко момченце и го държеше пред себе си.
- Това са сестра ми Айше и малкият ми брат Али - представи ги Нури.
Яне се поколеба как да се представи и реши да лъже.
- Аз съм Янис.
- Янис? - повтори момичето. - Странно име.
- Да, грък съм.
- Грък! - тримата кюрди го гледаха все едно, че е прокажен. - Ти си гяур!
Ill том “Хайдут”
583
VI глава “Йерусалим
Яне се ядоса. Виждаше окаяния вид на хората. Те живееха в нещо като землянка, в мизерия и го наричаха “гяур”, като че ли бяха нещо повече от него. Въпреки това реши да си изясни нещата, а утре, още сутринта, щеше да тръгне да търси Хабил.
- Какво е станало с имението на Хабил? - попита Яне.
- Руши се.
- Защо се руши? Къде е Хабил?
- Чичо почина още през есента. Хората му се разотидоха, а ние все още сме тук - последното Нури каза с някаква гордост в гласа.
Хабил беше починал.
- Измряха всичките - каза пак Нури. - Умря и Бурчин, и Хабил. Сега всичко е наше.
Яне огледа прихлупената стаичка, мизерията под мъждивата светлина, помириса миризмата на безнадеждност. Явно за Нури беше важно да има всичко това.
- Коя е Бурчин? - Яне попита само така, колкото да има време да измисли нещо по-смислено.
- Дъщерята на чичо и наша първа братовчедка. И тя умря. Всички умряха - каза младият кюрд и се усмихна.
- Да не си посмял да говориш лошо за милата ми Бурчин! - сопна му се Айше.
- Ще говоря! - троснато й отвърна Нури. - Виж докъде ни доведоха Бурчин и Ибрахим. Тя, глупачката, беше приятелка на Бурчин и Ибрахим! - каза Нури, като гледаше към Айше. - Не, не, беше влюбена в Ибрахим и искаше да се омъжи за него!
- Не е вярно! - простена Айше, но по всичко си личеше, че брат й говори истината.
- Вярно е! Но пък той се влюби в Бурчин. Тя трябваше да бъде моя, но се влюби в Абдаллах.
Яне разбра, че между брата и сестрата ще се разгори спор и реши да си изясни нещо.
- Кой е Абдаллах?
- Нбрахим Абдаллах. Така се наричат еничарите.
Яне вече нищо не разбираше. В този момент малкото момче, което досега беше държано от Айше, се откопчи, затича се към него и го ритна с всичка сила в крака, като с пискливото си гласче извика:
- Гяур!
Спорещите като че ли въобще не забелязаха това. Майката само се усмихна, явно радвайки се на проявата на своя син. Само едно нещо интересуваше Яне и когато по някое време свадата утихна, той попита:
- Къде е гробът на Хабил ефенди?
Токораз Memo
584
Ятаган и Меч
- Ела да ти го покажа!
Нури го изведе навън. Яне беше благодарен, че напуска подтискащата стая. Беше готов да спи под открито небе, но не и в тази дупка. Яне пое поводите на Аракс и го поведе към задния край на ехлупенага каменна колиба. Тук имаше грубо скован сайвант. Той беше скован от големи груби дъски, между които имаше голямо разстояние.
Завърза Аракс в сайванта. Беше му странно да затвори тук красивото скъпо животно.
- Ще спиш тук! - каза Нури и посочи купа със сено. Там, на едно място, беше направено нещо, подобно на място за спане. - Тук спеше Ибрахим.
Яне погледна грубо скования сайвант. За него беше ясно, че той е гостенин, старицата беше болна или умираше, но защо този Ибрахим беше спал тук?
- Защо Ибрахим е спал тук отвън? - попита Яне.
- Защото беше еничар.
Яне не можа да разбере защо еничарите трябваше да спят отвън. Той знаеше, че еничарите са страховити воини. Едва ли такъв воин щеше да допусне да го извадят да спи навън, тук, в сайванта? Сигурно Нури нещо грешеше.
- Ела да ти покажа гроба на Хабил! - каза Нури и понечи да тръгне, Буря обаче се изправи и цялата настръхна. Личеше си, че младия кюрд го е страх. Яне махна на Буря и излезе. Той мислеше, че ще вървят дълго, но те само излязоха и току зад къщата, пред очите му, се разкри нещо като малко гробище. Не знаеше дали всички малки хълмчета са гробове, но два от тях бяха оформени като гробове. По пътя Яне попита:
- Как се казват двете жени?
- Майка ми се казва Жулиде ханъм, а баба ми е Гюлфие.
- Еюлфие на майка ти или на баща ти е майка? - продължаваше да разпитва Яне.