че беше приел мисълта, че мисията му е най-важна и на него и хора около него ще им се наложи да страдат, той все още имаше гузни спомени за онези хаджии, които се връщаха от поклонение по Светите земи и които той така безцеремонно беше обрал покрай Козбунар, като им беше отнел конете. Сигурно са се прибрали боси по домовете си и още го споменаваха е лошо. Тези мисли го притесняваха и не му даваха мира.
Все още беше рано сутрин, но затворниците веднага се заеха е работа, а тя беше тежа. Една част от тях разбиваха е тежки чукове черни каменни късове и ги правеха по-малки. Други ги носеха, а трети градяха крепостната стена. Крепостта беше стара и турците използваха затворниците сами да подменят и ремонтират стените на собствения си затвор. Яне се опитваше да различи дядо Личо и мислеше върху това, което му предстоеше да свърши. Той беше решил да спаси стареца. Знаеше, че той сигурно е на предела на силите си. Като гледаше мършавите изпосталели тела на затворниците и като си спомнеше за себе си, му ставаше жал и изпитваше желание да освободи всички, но знаеше, че това е невъзможно. Затова взе решение да спаси само дядо Личо. С това, с което разполагаше, едва ли можеше да спаси повече каторжници. Затворниците бяха оковани по двойки един за друг. Скоро Яне с ужас откри, че дядо Личо е в една двойка с Герджика. Той много добре си спомняше как едрият грубиян се отнасяше с хората, е които е в една двойка и искрено се притесни за живота на стария мъж. Дълго гледа как каторжниците работеха, но най-накрая, за да не привлича внимание, се оттегли. Върна се в хана и заръча на ханджията да му направи едно кафе. Ханът беше същият, в който преди шест месеца бяха отседнали е Хабил ефенди. Качи се горе, в стаята си, и се замисли. Трябваше му поне още един кон. Щеше да нападне затворниците, да разкъса веригата между дядо Личо и Герджика, да го качи на гърба на коня и да побягнат. Стената, която градяха затворниците, беше в зоната между Евли Беден и Евли Кардаш. Най-удобно щеше да бъде да избягат на юг - през Мар-дин капия. И без това, след гостуването при брат си, пътуването на Кара Мустафа можеше да продължи само в една посока - на юг. Планът все повече му се изясняваше. Не виждаше откъде можеше да намери пари за друг кон. Не искаше да продава Аракс и да купува два други коня. Мисли, мисли и най-накрая го измисли. Двамата с дядо Личо щяха да яхнат Аракс. Дядо Личо едва ли тежеше много, той беше останал само кожа и кости и Аракс даже нямаше да го усети като товар.
Ханджията похлопа на вратата и с нисък поклон влезе в софата. Върху един кован калайдисан меден поднос носеше димящо джезве и чашка, също от кован червен бакър, калайдисани отвътре. Стаята веднага се изпълни с аромата на бълбукащата още, вряща напитка. Яне беше сед
Ill том ”’Хайдут
589
VI глава “Йерусалим
нал по турски и се беше подпрял върху една дебела възглавница. Кафеджията може би мислеше Яне за някакъв богат кюрдски търговец или за прекупвач на стока, защото попита:
- Харесахте ли нещо тази сутрин, бей ефенди?
Яне веднага разбра, че човекът сигурно си мисли, че от зарана е обикалял по пазарите, за да харесва стока или това, с коего се занимаваше. За да бъде вежлив и да не предизвиква подозрение, той отговори:
- Да, да, харесах!
Мъжът изля съдържанието на джезвето в чашката и напусна софата. Яне остана насаме с мислите си. Буря изгледа всичко това и само тежко навдигна глава. Макар да беше забранено на кучетата да спят в софите, ханджията се беше съгласил, след като Яне му беше обяснил, че Буря не е обикновено куче, а че тя е неговият пазвант. Българинът отпи от кафето и се опита да мисли за това, което предстоеше, но не можа. Ко-гато пиеше кафе, можеше да мисли само за ароматната напитка. Сега той се замисли за кафето, което беше пил при Хасан ага в Истанбул. Онова беше най-хубавото кафе, което някога беше пил. Разбира се, не искаше да обиди майсторите кафеджии на Урфа капия. Затова сега, до-като пиеше кафе, Яне мислеше за кафето. Кафето при Хасан ага беше подобно на Истанбул. То беше с мек, гъст дим, като кадифе. Като го погледнеше човек, изпитваше усещането, че в него вижда всички цветове на дъгата. В него се бяха смесили ароматите на града, събрал като в калейдоскоп парченца от всички части на света. Кафето на Хасан ага беше истанбулско, цветно и богато. То като че ли беше събрало всички цветове и аромати на града в себе си, така както Истанбул беше събрал всички вери и народи на света.
Кафето, което беше пил в Станимака, беше съвсем друго. То като че ли носеше в себе си мощта на Родопа планина, с нейния чист въздух, мирис на мента, горчиви билки и лек дъх на смола. Такова беше кафето, което беше пил в Станимака. В него имаше някаква простота и яснота, а цветът му, ако може да се каже така, беше тъмнозелен. Всъщност то си беше черно, но носеше дъха на смола и гора и Яне така го наричаше. И ако кафето на Истанбул носеше всички цветове на дъгата, Ста-нимашкото кафе даваше усещането за зелен цвят.