- Всъщност аз бях пленен само привидно. Наистина, арабите ме бяха завързали, но те ме водеха при своя владетел - емирът Фейзула. Аз и без това исках да отида до него. Сега всичко се обърка. Принудихте ме да избягам и сега много по-трудно ще мога да се върна при Фейзула.
Яне беше изумен от това, което чу. Беше очаквал всичко друго, но не и недоволство от това, че бе освободил чужденеца. Поговори още малко с него, но лошият турски на льо Комб много го измори и скоро се почувства много отпаднал. Отпусна се назад и тежко легна върху пясъка. Буря усети, че става нещо и разтревожено повдигна глава, а ушите й се обърнаха към двамата мъже, за да уловят и най-слабия шум. Дядо Личо поддържаше малко огънче, което бегълците бяха запалили, прикрито зад скалата. То беше малко, колкото да топли, но да не може да се вижда отдалеч, защото тук, в равната пустиня, огънят лесно се забелязваше. Горяха сухи храсти, такива, каквито растяха в пустинята и приличаха на криви старчески пръсти. Те изгаряха бързо, затова, някой от мъжете трябваше непрекъснато да слага от тях в огъня, за да го поддържат.
Като видя, че Яне легна назад, дядо Личо се изправи. Изпрати льо Комб при огъня, за да го поддържа. Герджика не се виждаше. Явно той вече беше легнал и се беше завил с някакво чердже. Старецът носеше в ръцете си двете оръжия. Яне ги прие с благодарност. Сега, когато държеше оръжията си, мислите му отново се върнаха. Сети се за това, че преследваше отвлечената от турския бей Ирис. Той беше отвлякъл момичето, което беше дъщеря на Георги Шейтана. Яне го беше проследил през цялата анадолска земя до Диарбекир. Допреди малко като че ли беше забравил всички тези неща. За това беше виновно или времето, или отровата на скорпиона. После Яне беше решил да посети имението на Хабил. Хабил не беше сред живите, но пък освободи дядо Личо. Така беше помогнал и на Герджика. Спомни си всичко това и като че ли се успокои. После мислите му се върнаха към оръжията. Гледаше пищова. Това беше оръжието, подарено му от Кара Тозю, преди битката при Караджов камък. Колко години вече това оръжие беше с него. Сети се обаче как с него беше прострелял арабина, но той, вместо да бъде спрян.
Токораз Memo
608
Ятаган и Меч
макар и мъртъв, го беше затиснал. Това беше проблем и сега Яне се замисли върху него. Трябваше да измисли нещо, за да може при изстрел куршумът, който излиза от цевта на пищова, да не пробива врага и да не преминава през него, а да го изхвърля назад или поне да го спира на място. Куршумът беше тежко оловно топче, което се слагаше последно в цевта, след като вече там е бил поставен фишекът с джепането.
Заедно с двете оръжия дядо Личо му беше донесъл и силяха. След това се беше оттеглил обратно при огъня. Вече беше много късно и Яне видя как двамата мъже легнаха покрай огъня. Яне остана да лежи неподвижен, но сънят бягаше от очите му. Той протегна ръка и провери дали двата китаба, които беше получил от Велко, са тук. Всичко беше на мястото си. После взе едно тежко оловно топче от силяха си. Държеше го в ръка, а тежестта му го успокояваше. В този момент се сети за детството си и за старците, които държаха в ръце тежки божигробски броеници и бавно прехвърляха кехлибарените топчета през пръстите си. Той знаеше, че по принцип тези броеници са за броене на молитвите, но селяните отдавна вече не ги използваха за това. Когато сядаха навън, на селянка, да си правят мохабет, старците винаги държаха в ръка по една броеница. Така те си придаваха тежест, по-добре обмисляха нещата и премятането на топчетата им помагаше да са по-спокойни. Сега, когато Яне хвана в ръка тежкото оловно топче, разбра защо броеницата ги е успокоявала. Топчето успокои и него. Той прекара палец по ръба на отливката, която беше оставила меки оловни ръбчета по цялата обиколка на топчето. Яне се замисли. Това сега не беше куршум и не беше смъртоносно. Ето как само за секунда това оловно топче от нещо, което убива, се беше превърнало в нещо, което успокоява. Яне премяташе топчето в ръка. Бавно опипваше ръба му и се сети за килията си в Диарбекир. По същия начин там той беше опипвал стените. После започна да мисли и за това как да забави топчето при изстрел. То не трябваше да се изстрелва толкова бързо, за да не пробива враговете. Как можеше да се постигне това? Дали не трябваше да намали барута в джепането? Но това означаваше силата на куршума да намалее и той да “удря” много по-близо, като има опасност да не убие, за-щото силата му ще бъде много по-малка. Това нямаше да помогне. Яне продължи да мисли. За да лети по-бавно, куршумът трябва да е по-лек, но за да стане по-лек, това означава, че трябва да стане по-малък. Но тогава щеше по-лесно да пробива, без да спира връхлитащите хора.