Упражняваше се с меча. Беше загубил не само силата си, но и всичките си умения. След всяко замахване му се налагаше да спира и дълго да възстановява силите и дишането си. По някое време към него се приближи льо Комб. Французинът му каза, че на Запад също познават такова оръжие. Там то се наричало шпага или рапира. После му показа няколко защити и нападения. Въпреки умората Яне внимаваше много върху това, което французинът му показваше. По всичко си личеше, че той се беше занимавал с оръжия. Наричаше това фехтовка. Яне го помоли двамата да продължат да се упражняват.
Тази вечер се чувстваше по-добре. След въртенето на меча беше възвърнал част от силите си. Това щеше да възпре Герджика, но сега тряб
Ill том “Хайдут
611
VIглава “Йерусалим”
ваше да помисли за по-бързото им излизане от пустинята. Гладът беше нетърпим. По някое време дядо Личо се преви и падна на земята. Герджика изръмжа и все така гледаше изпод вежди.
- Льо Комб - каза Яне и се обърна към французина, - можеш ли да ми начертаеш карта и да ми покажеш къде се намираме? Виждам, че ти ни водиш из пустинята.
Французинът се учуди, а после започна да чертае карта направо върху пясъка. После нарисува кръстче, но преди това завъртя пръчката над мястото. Яне разбра всичко. През цялото време, където и да вървеше, той държеше в себе си идеята за това къде се намира. Това беше един вид карта. Сигурно това му беше останало от времето, когато пасеше овце, а главата му беше като компас.
- А къде бяхме и откъде идваме?
Дребният мъж, със смешните дрехи, явно разбра въпроса, защото се наведе и продължи да чертае.
Сега като разгледа картата, видя, че през цялото време льо Комб ги беше насочвал по най-прекия път за излизане от пустинята. Оставаха им още най-много два дни. Яне помоли и льо Комб му нарисува целия Арабски полуостров, поречието на река Ефрат и средиземноморското крайбрежие до Синайския полуостров. Така българинът доби пълна представа за целия този регион. Учуди се, когато видя колко малко бяха навлезли в пустинята и колко близо се намират до Дамаск, Бейрут и Триполи* - три от най-големите града. Той се усмихна, почувства се спасен.
- Какви сте вие? - попита льо Комб. - Виждам, че не сте правоверни, защото не се молите по пет пъти на ден. Какви сте?
- Ние сме християни. Въобще не сме мюсюлмани - като каза това Яне се замисли. Всъщност той дори не знаеше какъв е Герджика. Той може би беше мюсюлманин. Досега не го беше чул да спомене божието име, нито да се моли. - Всъщност християни сме само ние двамата - Яне допълни след малко. - Този дори не го знам какъв е.
- А откъде го познавате?
- От Истанбул. Случайно го взехме с нас. Там той е бил главатар на банда.
- Християни?! - льо Комб беше изумен. - Сирийски християни?
- Не, ние сме българи. Не сме сирийци.
Льо Комб повдигна тесните си рамене. Беше очевидно, че не знае нищо за българите.
- Ние сме най-големият християнски народ в пределите на Империята.
Французинът все още гледаше недоумяващо.
- Вие сте християни? - невярващо повтори той. - Откъде имаш това оръжие? - след малко попита чужденецът, като сочеше към меча.
*бел. на автора - тук става въпрос за Триполи в Ливан, а не в Либия
Тпкораз Memo
612
Ятаган и Меч
- Аз си го изковах - отговори Яне и го показа с явна гордост. - Измислихме го, за да побеждава ятаганите.
- Ти, в твоята държава, какъв си? - попита льо Комб. - Войник ли си?
- Не, хайдут съм.
- Какво означава хайдут?
Яне се опита да обясни на французина, какво означава хайдут. Той явно нищо не разбра, защото след малко каза:
- Аха. ти си като него - и посочи към Герджика.
- Не, не, не! - Яне се опита да обясни разликата между бандит и хайдут, но едва ли успя. Разбира се, льо Комб вежливо поклати глава, но в очите му Яне прочете неубеденост. Беше очевидно, че той не направи разлика между главатар на истанбулска банда и хайдутин, който се бори за свободата на народа си и скита из Родопите.
На другата сутрин Яне стана бодър и макар и гладен, подкани спътниците си.
- Хайде ставайте, днее ще излезем от пустинята!
Герджика мърмореше нещо, дядо Личо едва се крепеше на краката еи, а льо Комб му помагаше. Устните на мъжете бяха бели и напукани. Яне се усмихна. Той продължи да ги подканя, като че ли беше Мойсей, който води еврейския народ през пустинята.
Още същият ден излязоха от пустинята. Напиха се с вода и хапнаха. Това вля нови сили в бегълците. Яне предложи да спрат и да починат в първото селище, в което навлязоха, но всички поискаха да продължат. Те като че ли държаха час по-скоро да напуснат това кошмарно място, да не би пустинята отново да ги привлече. Яне беше останал без никакви пари, но французинът извади един златен луидор и щедро плати за всичко, което някой от четиримата желаеше. Буря и Аракс също бяха доволни. Огромното куче се въртеше в краката па Яне и чак сега успя да покаже радостта си от това. че стопанинът й е жив. Яне запомни картата и през цялото време я “държеше” в главата си. Четиримата решиха вместо да тръгнат към Шат (Дамаск) да се отправят към най-близкия пристанищен град. Герджика настояваше по най-бързия начин да се върне в Истанбул. Той твърдеше, че само там ще се чувства истински защитен. Обеща на Яне и на дядо Личо да ги включи в бандата си и така да им осигури сигурност и препитание. Тази мисъл не блазнеше Яне. Той си припомни, че е тук, за да спаси и върне обратно в България по-малката щерка. клетото сираче на Георги Кехая и Гергина. Той нямаше да я изостави. Трябваше да я проследи и да я освободи от лапите на Кара Мустафа. Даваше си сметка колко много се беше отдалечил от тази мисия, но сега трябваше да се отърве от Герджика и дядо Личо. които щяха да му бъдат само в тежест. И така решението беше взето. Яне попита дали льо Комб иска