Гневът на Яне нарасна, когато видя, че Никодим се изправи и по себе си нямаше дори една драскотина. Той опипа собствените си гърди и видя, че острите нокти на мечката бяха разкъсали дрехите му, а отдолу прозираше кожата му, която също беше разкъсана. Ризата му беше обагрена в червено от кръвта му. която продължаваше да тече.
- Хайде! - каза Яне, вече с потвърд глас. Въпреки раната на гърдите си, не изпитваше болка. Беше му трудно да прецени дали е сериозно ранен, или е само одраскан.
Никодим искаше двамата да се върнат по обратния път - там откъдето бяха дошли.
- Не можем да оставим ранена мечка така! - каза Яне.
Той много добре знаеше авджийското правило, раниш ли диво животно, не трябва да го оставяш така, а трябва да го настигнеш и да го убиеш. Ранените животни обикновено нападат хора, затова трябваше бързо да се открие животното и да се убие, преди да е наранило още някого. Яне знаеше, че останалите пандури са разпръснати наоколо и не желаеше да бъде причина за смъртта на някого от гях. Почти насила, въпреки раната си, хвана Никодим и го завлачи по следата на мечката. Скоро пресякоха друга поляна и точно когато излизаха на нова, видяха мечката. Тя беше легнала и дишаше тежко. Мъжете бяха изморени, затова отначало не я видяха. Яне, не стига че беше ранен, но трябваше да подкрепя и спътника си. Когато видя мечката, лявата му ръка беше заета с Никодим, а в дясната държеше пищова. Ятаганът му беше в ножницата, втъкната в червения му вълнен пояс. Мечката ги беше помирисала или ги беше чула и ги нападна веднага, без предупреждение, миг след като те я бяха забелязали. Яне нямаше време да мисли. Както държеше Никодим, вдигна пищова, прицели се и стреля. Изстрелът отекна и пред него се образува облак от лютив дим от барута. Когато облакът се разсея, за свой ужас видя, че мечката продължаваше да тича право срещу тях. Явно не я беше уцелил или дори и да го беше направил не е било смъртоносно. Той вече се беше убедил колко бързо и силно е това животно. Нямаше никакво съмнение, че след миг двамата с Никодим щяха да са мъртви. Сега вече наистина бяха ядосали животното. В този момент Яне започна да действа инстинктивно. Пусна Никодим и бързо извади язагана. Сам не вярваше, че ще успее да направи нещо срещу тичащото насреща животно, но все пак трябваше да опита. Винаги го бя
Токораз Memo
102
Ятаган и Меч
ха учили да се бори докрай, до последния си миг да бъде воин и има ли и най-малък шанс, да се бори. И дори и да загуби, и да умре, да го направи като воин. Дядо му казваше: “Ще се боря докрай! Дори да знам, че ще умра, пак ще ритам насреща и няма да спра! Ако ми е съдено камбаните да бият за мен, предпочитам аз да ги ритам и да ги бия за себе си! Ще ритам и ще се боря, колкото и отчайващо да изглежда отстрани положението и няма да правя това от страх или защото много ми се живее, а защото така съм учен! Учен съм да бъда воин, да се боря и никога да нс се предавам!”
Затова Яне извади ятагана от ножницата. Той беше сигурен, че нищо няма да може да направи на мечката, но това не му пречеше все пак да опита. Не вярваше, че с ятаган може да спре тичащия срещу него звяр, но поне щеше да умре достойно, като воин, борейки се, с оръжие в ръце.
Мечката вече се приближаваше. Яне държеше ятагана. Сети се как беше отскочил вдясно и беше пробол сърцето на глигана. Мигновено реши и този път да действа по този начин. Животното се приближаваше. Сега трябваше да запази хладнокръвие и да не избързва, защото ятаганът беше по-къс от копие и трябваше всичко това да стане много по-близо до мечката. Шансовете му за успех бяха много по-малки от предния път. И в този момент почувства как ръцете на Никодим обхващат глезените му. От одеве той беше престанал да мисли за него. Не знаеше нито къде се намира, нито какво прави, а и това не го интересуваше. Но сега мъжът напомни за себе си. Той се вкопчи в краката му и крещеше:
- Не ме оставяй! Тя ще ме убие! Хайде да бягаме!
Колкото и да беше притеснен, Яне знаеше, че нямат никакъв шанс да избягат. Животното беше наистина много бързо. Обърнеха ли му гръб, гибелта им щеше да бъде мигновена и сигурна. Немислимо беше да бягат. Яне опита да се освободи, но мъжът стискаше е всичка сила глезените му. Почувства се уловен. Опита се дори само малко да се размърда.
- Пусни ме! - извика Яне. - Пусни ме! - повтори пак, но резултатът беше същият.
- Страх ме е! Ще умрем! - продължаваше да крещи Никодим и стискаше все по-силно краката на Яне. Само за миг му мина през главата да перне, “умрелия” от страх мъж с ятагана и да посече главата му. Така щеше поне да се освободи, но нямаше време за това. В този момент мечката, с цялата си тежест, го удари. Ударът беше силен. Яне изхвърча и падна на земята. Мечката сигурно също беше изненадана от това, което ставаше пред нея. Двамата мъже се бореха и си пречеха. След като се удари в земята, той се изправи бързо като пружина. Мечката се беше препънала в лежащия на земята пандур. Яне видя как животното се тър