Ill том “Хайдут
103
I глава “Боляровия хап
каля, свито на кълбо. Това време му беше нужно. Този път нито за миг не беше губил съзнание. Сега вече щеше да бъде много по-добре подготвен за следващата атака. Звяръг може би също беше ранен и силата му можеше да е намаляла. Всъщност Никодим му беше помогнал, макар и без да иска. Яне събра мислите си. В ръката си все още стискаше дръжката на ятагана. В този момент видя, че Никодим отново скочи към него и за пореден път го улови за крака. Този път обаче Яне вече беше подготвен. Без никакво колебание вдигна свободния си крак и с всичка сила ритна в главата пълзящия и ииврещ мъж. Никодим се сви като пребито псе и започна да вие от болка и страх. Яне не изпита никакво съчувствие, а отново го ритна в свитото на кълбо тяло. Моментът беше такъв, че нямаше време да се церемони. Или двамата щяха да умрат заради страха на Никодим, или щеше да оцелее поне единият от тях. Мечката вече беше съвсем наблизо. Той я изчака още малко и когато вече беше сигурен, че я е допуснал достатъчно близо, скочи встрани. Но в този момент мечката го загърна е лявата си лапа, опитвайки се да го върне срещу себе си. Ударът беше силен, точно в гърдите му, които вече бяха разкъсани. Този път Яне беше в пълно съзнание и усети ноктите й, като шиповете на нагорещена желязна вила. Те преминаха през старите рани и оголиха ребрата му. Но сега Яне нямаше време да мисли за това. В главата му беше останала само една мисъл - да нанесе последния си удар и като истински воин да доведе нещата докрай. Той осъзнаваше, че е мъртъв, но поне щеше да положи мъртъв до себе си и звяра. Това щеше да бъде неговата последна воинска постъпка. Този удар щеше да запази спомена за него и щяха да се разказват истории за тази битка и за този удар. От малък той беше научен, че някой ден животът му може да зависи от само един удар или движение, затова трябваше цял живот да се готви за този момент. До това се свеждаше животът му. Дали бе подготвен? Сега щеше да разбере гова. Той не се съмняваше в себе си. Беше сигурен, че дори мечката да го убие, той и духът му ще успеят да я пронижат. Това беше той, Яне Боляров, на това беше учен и това щеше да направи. Насочи острието на ятагана към ребрата, точно там, където трябваше да бъде сърцето на звяра. Върхът на ятагана обаче беше крив, а острието - широко. Това оръжие беше направено за сечене, а не за мушкане. Яне осъзна това само след миг и искрено съжали, защото оръжието заседна в ребрата на звяра и не успя да порази сърцето. Все пак мечката изпита болка. Тя замахна и опита да нанесе последния си удар. Без да мисли, в отчаянието си, Яне скочи и се оказа вкопчен в козината на гърба на мечката. Така той беше на нейния гръб, а тя се въртеше и изненадана се опитваше да се освободи от натрапника. Но Яне не само се возеше на нея, а продължаваше да й нанася удари с ятагана. Мушка
Токораз Memo
104
Ятаган и Меч
ше все на едно и също място, опитвайки се да прободе сърцето й. Мечката, предчувствайки своя край, се опита с едно последно движение да се изправи на задните си крака. Яне като перце се вдигна във въздуха и само за миг огледа поляната от високо. И в този момент ги видя. Явно пандурите бяха чули изстрелите от преди малко, защото сега прииждаха от всички страни. Яне нямаше време да ги огледа. Животното се беше изправило на два крака и в тази заплашителна поза тръгна към останалите пандури. Яне виждаше уплахата в очите на пазачите на манастира. Той беше сигурен, че те дори не го виждат, толкова страховита гледка беше изправената на задни крака мечка, готова за нападение. Изправена тя беше много по-висока от всеки пандур. Момчето, което се беше вкопчило в дългата козина на мечката и така висеше върху гърба й, се възползва от това, че животното се беше изправило и протегнало. С последни усилия Яне извади заклещения в ребрата ятаган, а после с всичка сила замахна и го заби пак на същото място. Този пъг се чу изпращяване, като чупене на дебел сух клон. Нямаше съмнение, сега вече беше успял. Беше счупил едно или две от ребрата на мечката и ятаганът свободно влезе навътре в мекото. Яне не спираше да натиска. От настойчивостта му в този момент зависеше дали ще оживее и дали мечката няма да положи мъртви още от приятелите му пандури. Вкара ятагана в мечката, докато дръжката не опря в кокал. Мечката застина за миг. Тя като че ли се чудеше какво да прави. За миг на поляната се възцари мъртвешка тишина. Само Никодим, там някъде отзад, все още свит на кълбо, виеше и квичеше, оплаквайки смъртта си. Яне не знаеше какво да прави. Ако мечката беше мъртва, имаше опасност да го затисне и да го премаже в смъртта си. Така и стана. След малко мечката се олюля, краката й омекнаха и тя тръгна да пада назад, точно върху него. Той опича да извади ятагана, но не успя. В последния момент пусна дръжката и отскочи от сриващото се вече мъртво тяло. Мечката падна тежко, а Яне се оказа до нея.