Пандурите ликуваха. Те не само се радваха на смелостта и силата на Яне, но и благодаряха, че са оцелели. Дори вестта за смъртта на башпандура не помрачи радостта им. Стар беше вече той. Яне знаеше, че името му вече е вплетено в легендата за юнака, скочил на гърба на мечката и победил я само е едно пробождане на ятагана си. Скоро бабите, из мрачните соби край огнището, щяха да разказват на притихналите деца за юнак Яне, който надборил мечката. А може би дори песни щяха да се пеят за него. Сега тази мисъл му беше достатъчна и го правеше щастлив.
След смъртта на мечката Никодим се преобрази. Той гордо се изправи и се държеше така, все едно той беше победил животното. Отначало
Ill том “Хайдут
105
I глава “Боляровия хай
гледаше гузно към Яне, като че ли осъзнаваше низостта, която беше проявил. Но като се стъмни и пийна малко вино, Никодим все по-високо започна да разказва как двамата с Яне са победили мечката. Към нощта, когато пиянските гласове на пандурите се извисиха и когато мечешките пържоли и прясната меча кръв накараха кръвта на насядалите около огъня пандури да заври. Яне чу как той само бил помагал, а всъщност Никодим убил мечката, като я мушнал с копието си.
Отначало Яне много се дразнеше на лъжите на страхливеца, но замълча, защото колкото повече нощта напредваше, толкова по-дръзки и предизвикателни погледи изпращаше към него новият башпандур, който като че ли го предизвикваше и го заставяше да мълчи. На няколко пъти на Яне му се прииска да се развика на Никодим, но всеки път се стър-пяваше, защото освен на всичко останало беше учен да се въздържа и да внимава какво говори, както и да почита по-възрастните от него.
Така късно вечерта той си легна. На сутринта целият гореше. Тресеше го тежка треска. Раната на гърдите му се беше възпалила.
- Тук няма с какво да те лекуваме - каза Никодим. - Вземи един кон и се прибери в манастира. Там братята ще се погрижат за теб.
Няколко от пандурите се опитаха да се възпротивят. Те знаеха, че това означава сигурна смърт за Яне. Намираха се в недрата на Родопа планина. До манастира “Света Неделя” бяха най-малко два-три дни път. Нямаше как Яне да оцелее сам дотам, без чужда помощ и с тази рана в гърдите.
- Ще успее! - ехидно каза Никодим и злобно се усмихна на Яне. - Я вижте какъв юнак е! - гласът му едва прикриваше завистта и омразата.
Така въпреки ропота на приятелите му пандури, Яне беше натоварен на един кон и го изпратиха към Бачкьой и Станимака. Пътят беше дълъг, а Яне откри, че дори самото качване на седлото на коня му беше мъчително. Едва ли щеше да оживее през следващите три дни. Щеше да стане жертва на див звяр, на хайдути или на раната си. Като поязди малко и вече се отдалечи от очите на пандурите, на една полянка конят му започна нервно да пръхти и да танцува. Явно наблизо имаше човек или диво животно. Конят, уплашен се вдигна на задните си крака, а останал без сили, Яне тежко се отпусна и се тръсна на земята. От удара гърдите му като че ли се запалиха. За него вече нямаше съмнение, че до вечерта треската ще го сломи. Хитър беше Никодим. Така щеше да унищожи легендата за Яне. Никой нямаше да разказва история, в която героят убива мечка, но два дни след това умира от това, че гърдите му са одрани. Яне нямаше да умре геройски от мечата лапа, а от нечистотиите под ноктите й. Къде бе тук героизмът? Нищо чудно един ден да се разказва как Никодим, само с един удар, убил мечка, а след това станал башпандур. Се
Токораз Memo
106
Ятаган и Меч
га това нямаше значение за Яне. Конят, усетил се освободен от товара, побягна и отиде до едно дърво. Явно там се почувства в безопасност, за-щото започна спокойно да пасе от свежата зелена треви на, която беше покарала в късната есен и която щеше да презимува под снега, за да избуи напролет. Яне поседя малко и тогава до ушите му достигна звукът, който беше разтревожил коня. Това беше нещо средно между мяукане, ръмжене и фучене. Нямаше съмнение, там, в гъстите храсти, имаше някакво животно, рис или поне дива котка, а може би лисица. Това не го зарадва, но дали ще умре от треска, или изяден от диво животно, каква е разликата? Затова без страх и никакво притеснение запълзя към мястото откъдсто се чуваха звуците. Колкото по-навътре влизаше в гъсталака, толкова повече шумът му приличаше на борба. Най-накрая пропълзя върху една височинка и видя, точно срещу себе си, широка дупка, а от нея беше подало главата си малко мече. Когато го видя, то страхливо влезе навътре и се скри в мрака на дупката. Сега Яне разбра всичко. Мечката беше имала малки и беше привлякла вниманието на ловците към себе си, за да ги защити. Той я беше убил, а тя беше бранила малките мечета. Сега без нея те бяха обречени да умрат от глад през суровата зима. Той изпита искрено разкаяние. Досега не се беше замислил, чс убивайки силното животно, което му беше равностойно като противник, той убиваше и децата й. Бързо реши да поправи нещата. Реши да вземе мечето или ако бяха две, да ги отнесе със себе си. Пропълзя към входа на бърлогата. Мечките правеха бърлогите си с един отвор. Те бяха най-големите и тежки животни и никой не смееше да се изправи срещу мечка. Дори глутниците вълци ги обикаляха и предпочитаха да си нямат работа с мечка. Затова мечката правеше само един вход към бърлогата си. Това улесни Яне. Той се хлъзна и влезе в миришещата на мечка бърлога. Миризмата беше толкова остра, че го задуши. Само след миг откри разширението и напипа двете меки, треперещи и фучащи топки козина. Улови двете мечета. Макар и малки, те бяха доста тежки. В този момент осъзна каква голяма грешка беше направил. Ами ако бърлогата се окажеше на друга мечка и тя се върнеше? Гибелта му беше сигурна. Обърна се панически и по най-бързия начин се опита да напусне бърлогата. Молеше се на Дева Мария това да е бърлогата на мечката, която беше убил предния ден. Когато излезе навън, се изправи и побягна. Беше забравил треската и натъртения си задник. Веднага улови юздите на коня и препусна, туткайки фучащите и ръмжащи топки козина в пазвата си. Конят отначало не го слушаше и се наложи с твърда ръка да държи повода, но по-късно явно привикна с миризмата на мечетата и се поуспокои. Отначало мечетата също бяха неспокойни, но скоро той с учудване видя как смучат ризата му, пропита с кръв и лижат, с грапавите си ези