Токораз Memo
108
Ятаган и Меч
вотното беше уморено и не изпълни неговото желание. Животинките вече бяха гладни и се бореха все по-ожесточено, като се зъбеха едно на друго или късаха от кожата му и дъвчеха. Скоро трябваше да ги нахрани, защото те все по-често го захапваха в откритата рана и като че ли се опитваха да отхапят месо от тялото му. Яне не прощаваше на малките зверчета и ги пляскаше, без да щади силата си.
Вечерта застана пред портата на Араповския манастир “Света Неделя”. В манастира почти не бяха останали пандури и охраната беше поверена на ратаите.
- Кой е? - попита човекът от другата страна на голямата порта.
- Аз съм Яне! - каза момчето и се помоли животинките все така да спят. Те наскоро се бяха успокоили и сега блажено дремваха на топлич-ко в пазвата му. Само през известно време някое от тях намръщваше муцунката си и изръмжаваше, сънувайки нещо.
- Кой Яне? - попита притесненият ратай от другата страна на портата. На Яне му стана ясно, че няма да се справи с момчето, затова каза:
- Повикай проигумена Инокентий!
- Какво да му кажа? - попита гласът.
Яне изсумтя тежко.
- Кажи му, че го викам!
- А за кого да му кажа? - явно човекът от другата страна на портата беше или много гьп, или уплашен. Яне не се стърпя и се развика:
- Кажи му, че Яне от пандурите го вика!
Животинките се разсъниха и се разскимтяха. На Яне се наложи да ги успокоява и да ги приспива, докато чакаше Инокентий да дойде до портата. Той съжаляваше, че трябваше да повика презвитера, но така или иначе после трябваше пак да го търси, за да му разкаже всичко.
Младият презвитер се появи след доста време. Явно вече си беше легнал и ратаят го беше вдигнал от леглото.
- Кой е там? - скоро сърдитият му глас се разнесе от другата страна на портата.
- Отче Инокентие, аз съм Яне от пандурите.
- Яне? Що чиниш тук толкоз късно?
Монахът зададе въпроса, но Яне разбра, че го е познал по гласа, защото скоро чу как голямата греда, е която се препречваше портата, започна да се отмества.
Най-накрая вратата се отвори. Мъжете явно бяха чули тропането на копитата на подкования кон, защото му отвориха голямата порта. Яне подкара коня и така, както беше седнал на седлото, влезе в манастира. После зави наляво и спря там, където беше стълбата за крилото на книжниците. Той знаеше, че тук се намира килията на новия презвитер.
Ill том “Хайдут
109
I глава “Боляровия хан “
На горния кат спяха монасите книжници, под тях - пандурите, а най-отдолу бяха подземията и килията, където беше спал той в началото. Откакто живееше открито сред монасите и беше зачислен към пандурите, Яне вече спеше в крилото на пазачите на манастира, в килията, която преди това беше принадлежала на момчето, което беше заместил. Тази килия се намираше точно над неговото бивше убежище, където старият презвитер го беше държал в тайна. Яне много добре познаваше подземната килия и още по пътя беше решил именно в нея да държи двете зверчета. Тя се намираше точно под нозете му и така щеше винаги да знае какво се случва долу. Освен това така останалите монаси нямаше да чуват шумовете на затворените долу животни. За това обаче му беше нужно разрешение.
Инокентий си беше наметнал топло одеало над расото. Ходеше някак унесен след коня и явно очакваше някакво обяснение.
Яне внимателно скочи от седлото, като се опитваше да не разсъни животните. После каза:
- Отче, последвайте ме!
Още не беше изговорил думите и тръгна към подземието. След себе си чу как проигуменът заповядва на ратая да заключи портите, да прибере коня му в обора и да се погрижи за него. След това Яне дочу стъпките му, които го следваха.
Той влезе в килията и постави спящите животинчета върху сламата, където доскоро сам беше спал. Инокентий го последва със светилник в ръка и извика от изненада, когато видя двете навиращи се едно в друго пухкави топчета от козина.
- Какво е това? - извика той.
- Едното е мече - посочи Яне към кафявото животно, - а другото е куче.
- Откъде ги взе?
- Намерех ги в гората.
- Как така ще намериш мече в гората? Ти ум имаш ли в главата си? Ами ако мечката те хване?
- Аз преди това убих мечката.
- Убил си мечката? - Инокентий вече викаше. Явно новините, които Яне му казваше, му идваха в повече.
- Убих мечката, но спасих мечето. Може ли да донесеш нещо за ядене от кухнята да ги нахраним, че са гладни?