- Как така в светата обител ще храним и ще гледаме мечка?
- Защо не, и тя е животинка както всяка останала?
- Тя е див звяр!
- Виж колко е малка! Сърце не ми даде да я изоставя да умре! Можеш ли такова едно беззащитно животинче да го изхвърлиш на боклука?
Токораз Memo
110
Ятаган и Меч
- Сега е малка, но ще порасне. Какво ще кажат хората? Гледаме мечка в манастира.
- Ще я гледаме тайно, тук в подземието. Само докато укрепне, а на пролет ще я пуснем на свобода.
Мина време преди Инокентий да се успокои. С времето като че ли мисълта вече не му се струваше толкова чудовищна. Той дори отиде до магерницата и донесе храна, с която нахраниха двете зверчета. Те се наядоха и отново се сгушиха едно в друго.
Инокентий много хареса кученцето.
- Каракачанско ще да е. Виж какъв тежък и як кокал има. От сега му личи, че ще стане здраво.
- Мечка го е хранила - отговори Яне. - Реших мечето да нарека на Момчил юнак, а кученцето ще се казва Мечо.
Монахът освети Яне и попита:
- Това те ли ти го направиха? - и посочи към ризата, разкъсана и пропита с кръв.
- Не, майката на мечето беше.
Монахът, като учен човек и такъв, който имаше достъп до всички книги в скрипторията, освен всичко останало беше и хекимин на манастира. Той можеше да прави от билки всякакви отвари, мехлеми и сиропи. Повечето от илачите четеше от книгите. Сега с интерес започна да разглежда раните на Яне.
- Това наистина са следи от меча лапа - каза той. - И то от голяма мечка.
От одеве Яне се чудеше как да постъпи, дали да премълчи за случката с мечката, или да разкаже пръв истината и така да изпревари лъжите, които Никодим вече разпространяваше. Най-накрая реши и разказа случката с мечката. Спести само разказа за малодушните прояви на новия башпандур.
Инокентий разгледа раната и каза:
- От смърт те е спасило това, че си дал на животинките да ти ближат раната. Тяхната слюнка е лечебна и те е предпазила от зараза.
Така двете малки животни заживяха в неговата бивша килия, а той спеше над тях. Всяка вечер двамата с Инокентий отиваха при тях хем да ги нахранят, хем да се поборят. Раната на Яне заздравя бързо, благодарение на знанията на Инокентий. Само грозни белези останаха по гърдите му. Презвитерът му показа една нарисувана книга, от която двамата учеха удари с ръце, ритници и как да въртят и да се бият с дървена сопа. На Яне му беше много интересно. Така дългите зимни нощи минаваха по-бързо и разнообразно. Животинките се свираха в сламата и също се чувстваха добре. От ден на ден те ставаха все по-големи, пожизнени и едри. Момчил беше много буен. За да го умори, Яне си игра
Ill том “Хайдут
I глава “Боляровия хан
еше все повече е него. Един ден той на шега измисли упражнението да се бори с мечето. Така откри колко е трудно да повалиш и да задържиш мечка по гръб на земята. Освен че се бореше, Яне всеки ден вдигаше все по-голямата мечка на раменете си, а после клякаше с нея. Към края на зимата вече му беше много трудно да прави това.
Веднъж, като гледаше неистовата борба на Яне с мечката, Инокентий му измисли прякора Боримечката. Никодим явно не беше доволен от това, че Яне беше оживял и се беше прибрал в манастира, където беше разказал истината за случката в гората. Той гледаше Яне с неприкрита злоба. Имаше ли възможност го поставяше на пост на най-лошото място и се опитваше да го измъчи колкото се може повече. Останалите пандури виждаха това, знаеха причината, но нищо не можеха да направят. Тъп и отмъстителен човек беше Никодим и никой не искаше да го прави свой враг. Игуменът благодари на Яне за месото ог мечка, което още повече засили завистта на Никодим.
Въпреки омразата и тежките дежурства, Яне се чувстваше щастлив. Пандурите го обичаха и се опитваха да го “спасят”, когато имаха възможност.
От това, че Никодим го измъчваше и че всеки ден се бореше и вдигаше Момчил, Яне заякна. Тази зима гой се разви и стана силен, широкоплещест млад мъж.
Към пролетта се разбра, че Мечо не можеше да се казва така, защо-то един ден Инокентий обърна внимание на Яне, че кучето е женско. То също растеше голямо, с гъста бяла козина, украсена тук-там с черни петна. Още докато беше малко, презвитерът беше отрязал ушите на кучето, за да не може, като порасне, вълците да го хапят. Така на тяхно място се бяха появили две големи топки от козина. Яне кръсти кучето Буря. Скоро започнаха да извеждат Буря при останалите кучета на манастира, но може би поради това, че беше най-едра и силна, или защо-то беше отгледана в дивотия и винаги беше играла с мечка, всички се страхуваха и бягаха от нея. А може би останалите кучета чувстваха миризмата на Момчил по Буря.