Вечер Яне и Инокентий слизаха в килията с Момчил и Буря. Мечето растеше много по-бързо от кучето и Буря вече едва успяваше да се измъкне от огромните му лапи.
- Пролетта наближава. Скоро ще ни бъде невъзможно да задържим Момчил при нас. Все по-често с Буря се бият и то не на шега, както когато бяха бебета. Страх ме е, че е диво животно и някой ден ще заварим с прекършен гръбнак нея или теб. Мечка е, диво животно е. Всеки момент животинското може да се пробуди в нея.
Токораз Memo
112
Ятаган и Меч
Яне погледна умните кафяви очи на Момчил. Той като че ли беше усетил, че се говори за него и че в момента се решава бъдещето му. Беше притихнал и го гледаше примирено и тъжно. Наистина, навън вече беше пролет и трябваше да дадат свобода на мечката. Така бяха рошили. Вече беше време да изпълнят решението си.
- Ако искаш във вторник ще го закарам в планината. Нека се върне на свобода и да изживее живота си, както Бог е отредил!
Инокентий явно се зарадва. Тежеше му, че тайно гледа мечка в килията под земята и че нарушава манастирския устав, макар че беше презвитер и проигумен. Младият мъж знаеше, че може да се случи нещо и никога нямаше да си го прости, затова сега думите на Яне много го зарадваха. А и мечката винаги го плашеше. Той виждаше как двамата с Яне си играят и се борят, но неговата природа беше друга. От дете бабите му бяха разказвали приказки за мечките и сега го беше страх от тях.
Дойде така чаканият от Инокентий вторник. Той осигури една голяма каруца, теглена от волове. После натопиха няколко хляба във вино и ги дадоха на Момчил. Той ги излапа лакомо и се опи. След това, залитайки, едвам го качиха на каруцата. Беше тъмна нощ. Яне трябваше да е на пост от пандурите. Всички вече бяха легнали и отдавна спяха, ко-гато голямата порта на манастира се отвори безшумно и каруцата напусна манастира. Бавно воловете се насочиха към тъмнеещия се в далечината силует на Родопа планина.
На сутринта Инокентий щеше да каже, че се е наложило да изпрати Яне по спешна задача извън манастира. Сега гой залости вратата и се прибра в килията си. Нощта беше напреднала и клепачите му залепваха за сън.
Мина известно време и вратата на манастира отново се отвори. Тъмна сянка, яздеща кон, се “хлъзна” покрай каменните стени на манастира и проследи отдалеко волската каруца.
Яне много добре помнеше откъде беше взел Момчил и Буря, но това се намираше много далеч от манастира. Той беше решил да пусне мечката в планината около село Орешец. Първо, защото това място беше най-близо до манастира и още призори щеше да бъде там. Не искаше през деня да вози разсънващата се мечка махмурлия. Освен това пандурите от манастира винаги ловяха в тази местност и нямаше да му е трудно да пази и крие Момчил от тях, както и да го вижда.
Сега трябваше да бърза. Воловете обаче, тези мудни животни, не искаха и да чуят. Беше избрал тях, защото бяха много силни, а и за разлика от конете не се плашеха чак толкова от миризмата на мечка.
Веселото пролетно слънце вече беше напекло, когато Яне избра една полянка и едва свали все още спящата мечка. Така отпусната тя беше
Ill том “Хайдут
113
I глава “Боляровия хан “
още по-тежка. Не искаше да я оставя така унесена, затова я напръска е вода. Момчил скоро се раздвижи. Колкото и да беше смешно, той се държеше точно като човек, препил с вино ог предната вечер. Олюляваше се, спъваше се и падаше. Мина време преди да се осъзнае. През цялото време Яне говореше на мечката мили неща и се сбогува е нея. Най-накрая подкара воловете обратно към манастира, но Момчил като че ли не разбираше какво се случва и следваше каруцата. Яне слизаше и се опитваше да прогони мечката. Той още носеше в себе си пищова табанджия на стария башпандур, който му беше останал като спомен от стареца. Яне го беше заредил, но не беше сложил патрон, а само барут, за да може, ако се наложи, да гръмне и да уплаши Момчил.
Сега той се извини на приятеля си и вдигна пищова към небето. Но миг преди да стреля мечката като че ли осъзна какво става. Тя се обърна и се затича към единия край на гората, скривайки се в храстите. Яне с облекчение я проследи. После обаче, вместо да се качи по най-бързия начин на каруцата и да тръгне, реши все пак да види как Момчил ще изглежда на свобода. Затича се и се прикри в храстите, в които животното беше изчезнало. От другата страна на драката имаше друга широка поляна. Яне се опитваше да запомни всичко това, за да може после да потърси мечката. Поляната беше росна, осветена от яркото вече, но все още не топлещо, слънце. Като че ли да се освободи от махмурлука или да се порадва на свободата, а може би, за да приеме миризмата на свежата зелена трева, Момчил се беше излегнал в средата на полянката и се търкаляше е явно блаженство, оставяйки свежата трева да го милва. Яне беше запленен от тази гледка. Мястото на мечката беше тук - на свобода. Силното и волно животно беше предопределено да властва над гората и да бъде свободно. Беше му тежко, но си призна, че Инокснтий е бил прав. Сърцето му се изпълни с радост заради приятеля му. Сега щеше да се прибере с леко сърце, защото беше постъпил правилно. Тежък товар се смъкна от плещите му. Яне се усмихна на блаженството на мечето и се сбогува с него, както се сбогува със стар приятел. Обърна се, втъкна табанджията в пояса си, опипа ятагана на Кара Мустафа и бавно, без да се обръща назад, тръгна към волската каруца. Вече не мислеше за Момчил. В този момент силен изстрел се разнесе някъде съвсем наблизо, зад гърба му. Сърцето му се сви. Току що освободеното и свободно радващо се мече сега се сепна от изстрела. Яне се обърна бързо назад. Нито за миг не си помисли, че куршумът може да е бил за него. Беше сигурен, че този куршум е бил за Момчил. Затича се към храста, надзърна и видя мечето, безпомощно махащо с лапи към небето. Куршумът го беше срещнал така, както си беше играло и се беше радвало на гревичката и свободата. Кой беше убил Момчил? Яне изскочи