Токораз Memo
114
Ятаган и Меч
на поляната. Мечето го гледаше е тъжните си очи и като че ли му се молеше да го спаси. От муцуната му течеше кървава пяна, а дупката в гърдите му зееше страшно. Яне се затича към мечето. В ръката си той държеше извадения пищов и го хвърли. Сега вече това оръжие му беше ненужно. Нищо не можеше да направи, но поне искаше да бъде до мечето, докато умира. Той хвана главата му и я положи в скута си, като му говореше нежно. В този момент зад гърба си чу нечии стъпки. Погледна натам и го видя. Това беше Никодим. Широката цев на пушката му още пушеше, а в ръката си държеше пищова, който преди малко Яне беше хвърлил на земята. Момчил като че ли усети приближаването на убиеца си, защото изръмжа и се опита да се изправи, но от това последно усилие само му стана по-лошо. Вместо страшен, ревът му се получи тъжен, а от устата му бликна нова вълна кървава пяна. Яне гледаше приятеля си в очите и видя как блясъкът им изчезна и те станаха непрозрачни, като замърсен джам. Скоро Момчил ритна за последно и застина мъртъв.
Яне очакваше да полудее, но не го обзе гняв, а примирение. Той погледна към страхливеца, който се приближаваше с плаха стъпка и държеше пищова напред. Цевта на оръжието трепереше. Яне въобще не помисли, че човекът може би искаше неговата смърт. Той се изправи и каза:
- Видя ли какво направи? Защо уби мечката? - ръцете му безсилно се бяха отпуснали надолу. Той все още не можеше да си обясни какво прави башпандуръг тук, но сега нямаше и сили за това. - Защо ти трябваше да убиваш мечето? Какво лошо ти беше направило?
Яне очакваше Никодим да се оправдае, че е бил уплашен или че е пазил живота си, но нищо такова не се случи.
- Майчичката ти ке разплача! - просъска злобно башпандурът. - Да не мислиш, че не знаех, че гледате мечка в подземието. На мен ще се подигравате! Мен ще плашите! Пак шъ я отрепа, ако трябва! Ще разправяш, че ти си утрепал мечката! Ето, и яз утрепай една! Кажи нещо сегя де! Кажи де!
После той погледна към треперещата цев и каза:
- Този пищов по право е мой! Той се предава от башпандур на башпандур! Аз съм башпандур, а не ти! Знам, че много от пандурите чакат да ме смениш, но аз няма да се дам! Това няма да се случи!
Яне слушаше думите на башпандура и отначало нищо не разбираше, но с времето нещата започваха да му стават все по-ясни. Явно башпандурът го беше проследил. Той виждаше злорадата усмивка, която се беше изписала на лицето му. Кръвта на Яне кипна. Той стисна юмруци и тръгна към Никодим. Сега щеше да научи това нищожество. Ще го убие,
Ill том “Хайдут
115
I глава “Боляровия хан
пък после да става каквото ще. Яне беше сигурен, че страхливецът няма да посмее да му направи нищо, но се излъга. Когато се приближи достатъчно, макар с трепереща ръка, Никодим насочи към него пищова, който държеше. Той не знаеше, че Яне не е сложил куршум в цевта на пищова. Яне не вярваше, че страхливецът ще стреля. И в този момент видя огъня от цевта на пищова и дочу оглушителния гръм. Пред очите му притъмня и почувства как лети. Удар не усети. Явно беше мъртъв.
Токораз Memo
116
Ятаган и Меч
БАЧКЬОЙ
Отвори очи. Цялото му тяло се тресеше. Нищо не си спомняше. Не знаеше къде е. Раздвижи ръце и напипа нещо меко. Лежеше върху козяк или върху трева. Продължи да опипва. Не, това беше козина, явно лежеше върху някакъв козяк с дълги косми. Главата го болеше, а от очите му не спираха да текат сълзи и не можеше да ги отвори, за да види каквото и да било. Отначало помисли, че нищо не вижда, но по-късно разбра, че около него цари пълен мрак. Явно беше лежал толкова дълго, че беше настъпила вечерта. По някое време козякът се размърда и Яне разбра, че това не е постеля. Нещо живо беше, но какво? Продължи да лежи. Наистина миришеше ужасно, а това, което се движеше, се приближи до него и го топлеше с дъха и с тялото си. Така измина нощта. С изгряването на първите слънчеви лъчи той разбра, че не е сляп. Опита се да се изправи. Почти не виждаше, но големите цветни петна му говореха, че беше лежал върху кафяв китеник, а се беше завивал с бял. После прогледна бавно и разбра, че беше лежал върху козината на мъртвата мечка, а това, което го беше топлило беше Буря. Неговото любимо куче лежеше до него и покорно го гледаше в очите, като че ли имаше някаква вина за всичко, което му се беше случило. Споменът за това къде се намира и какво се беше случило бавно започна да се възвръща и Яне осъзна, че трябва да бърза. Никодим можеше да се върне всеки момент и ако го завареше жив, със сигурност щеше да го убие и този път нямаше да му се размине.