С олюляващи се стъпки младият пандур понечи да тръгне, но му беше много трудно. Откри ятагана си и така, с гол ятаган в ръка, с който се подпираше, тръгна навътре към гората и към сърцето на планината. Трябваше по най-бързия начин да напусне откритата поляна, където куршумът на башпандура можеше всеки момент да го застигне.
Яне вървеше, но не чуваше стъпките на вярното си куче. Сега се замисли. Как така Буря се беше оказала до него, толкова далеч от манастира? Явно кучето го беше проследило и бе станало свидетел на това, което се беше случило. Той си даде сметка, че беше оцелял през мразо-витата пролетна нощ, високо в планината, само благодарение на това, че вярната му другарка го беше топлила, а може би и бранила от дивите зверове. Кучето го беше спасило и само то можеше да го защитава в планината. Яне разбра, че без Буря, сам в планината, е загубен и едва ли ще преживее и една нощ.
- Буря!? Буря!? - повика кучето Яне.
Ill том “Хайдут “
117
II глава “Бачкьой”
Животното обаче не беше около него. Тогава той се обърна и я видя. Буря побутваше с муцуната си главата на мъртвото вече мече и като че ли го подканяше да се изправи и да тръгне заедно с нея. Но Момчил отдавна вече нс можеше да помръдне. Кучето скимтеше жално, като че ли му се молеше. После присвиваше предните си лапи и изправяше гърба си, точно така както правеше, когато двете животни се заиграваха. Буря нс можеше да разбере и да повярва, че приятелят й, този когото считаше за свой брат, бе мъртъв. Тя мислеше, че всичко това е игра и искаше, приканваше и умоляваше Момчил да се изправи и двамата да си поиграят. Яне гледаше животното и на сърцето му сгана болно. Горчива буца заседна в гърлото му. Сега разбра колко много беше свикнал и беше обикнал Момчил.
В следващия момент Яне се притесни. Ако Буря откажеше да тръгне с него и останеше до мъртвото тяло на мечето, тя щеше да бъде застреляна от Никодим, а той щеше да е обречен на смърт, сам в сърцето на Родопа планина, през студените нощи и сред дивите животни.
Яне отново повика животното. Буря тръгна към него, но неразбира-що постоянно се обръщаше към тялото на Момчил, лаеше и скимтеше. Сърцето на Яне се късаше. Трябваше колкото се може по-бързо да отдели двете животни едно от друго. Скоро двамата с Буря навлязоха в гората, но кучето не се успокои, а непрекъснато се обръщаше назад и гледаше по посока на поляната, като че ли всеки момент очакваше сред дръвчетата да зърне огромния си рунтав приятел.
Скоро прекосиха гората и отново се оказаха на голяма открита поляна. Двамата спътници прекосиха бързо и нея. Така целият ден двамата гу прекосяваха дълбоки оврази, с вековни гори и високи борове, ту пресичаха широки вълнисти поляни, обрасли с тучна, зелена, току що покарала под снега, трева.
Нощта настъпи изведнъж, като удар с ятаган. Яне и Буря се намираха в някаква дълбока котловина, между два високи рида. Изведнъж слънцето се скри зад ската на планината и настъпи мрак. Личеше си, че във високите части на планината още е светло. Със сигурност в Тракия, в низината, беше още ден, но тук, в дъното на оврага, настъпи вечерта. Буря се прилепи до Яне и започна да ръмжи към тъмното. Яне чуваше шума и движението на дивите животни в мрака, дори му се струваше, че вижда светещите им като тлеещи въглени очи. На няколко пъти кучката се спускаше със стръв в тъмнината, а след това от мрака се чуваше шум на борба, преплитащи се тела, удар на зъби в зъби. После смелото куче се връщаше при Яне и лягаше до него. Момчето беше толкова уморено и гладно, че на няколко пъти не знаеше дали заспива или губи съз