Токораз Memo
118
Ятаган и Меч
нание. На сутринта видя, че Буря съвсем не се беше отървала без последствия от борбата. Гърдите й бяха обагрени с кръв, челото над дясното й око беше разпрано и зееше грозна рана. А когато тръгнаха Яне видя, че кучето куца с единия си крак. На вълците също не им се беше разминало. В гората, съвсем близо до мястото, където беше лежал той, имаше тела на два вълка, все още дишащи и тръпнещи, конвулсиращи в предсмъртна агония. Яне изгледа умиращите животни и без никакво съчувствие ги прободе в сърцата. Вълците бяха смели животни, трябваше да умрат е чест и да ги спаси от агонията им. След това, без повече да се обръща, продължи надолу. Не знаеше къде се намира. Гладът беше толкова силен, че не можеше да ходи изправен. Трябваше по най-бързия начин да слезе надолу, към някое село, колиба или махала. Струваше му се, че е в центъра, в самото сърце на планината. Продължи да върви през целия ден. Пътеката го водеше надолу и той беше благодарен. Пред очите му се въртяха цветни кръгове, а изтощението му беше толкова голямо, че ако имаше малка височина, сигурно нямаше да може да я изкачи. Скоро пътеката тръгна покрай малко пенливо поточе. Целият ден не срещна нито следа от човек или човешка дейност. Тази нощ беше още по-тежка за него. Той се притесняваше, че Буря няма да преживее още едно вълче нападение, но през нощта не се случи нищо такова. Яне беше благодарен на вярното, предано до гроб животно. Той осъзнаваше, че дължи живота си на нея. И ако за Буря нощта беше по-спокойна, за Яне беше нетърпима. Измъчваха го глад, болка в главата и очите и пълно изтощение. Не успя да мигне нито за миг. На сутринта беше силно изненадан. Когато се развидели достатъчно видя, че цялата нощ беше прекарал близо до един параклис. От мястото, където беше спал, сега виждаше ниската каменна ограда от плоски камъни, наредени един над друг, без никаква замазка. В средата на неправилната ограда беше построен малък параклис, боядисан в бяло. Над всичко това се извисяваше едно вековно дърво яблан*. Дървото явно беше вековно, за-щото в основата си едва ли можеше да се обхване от по-малко от четири човека и то е протегнати ръце. Ето защо през вечерта никой не ги беше нападнал и дори не чуваха шум от животни. Всъщност Яне и Буря бяха спали на самата пътека и толкова близо до параклиса. В този момент Буря изръмжа и тогава Яне видя хората, които вървяха във върволица към параклиса. Отначало той помисли, че са богомолци, но те отминаха и продължиха нагоре към него. Яне не ги виждаше добре, явно още не се беше оправил от изстрела в лицето. От вълнение, глад, изтощение и от това, че от толкова време за пръв път виждаше хора, нещо под “лъжичката” му се разтрепери. С треперещи крака той тръгна към
*яблан - народно наименование на чинара
Ill том “Хайдут
119
II глава “Бачкьой
тях, опита се да каже нещо, но от устата му излезе само някакво муче-не. Когато приближи видя, че това бяха жени туркини. Позна ги по шарените шалвари, с провиснали дъна, шарените елеци и яшмаци. Когато видяха Яне, те се разпищяха, развикаха и се разбягаха.
- Въй, Аллах! Въй, Аллах! - крещяха жените и тичаха, където им видят очите. - Шейтан! Шейтан!
Яне не можеше да види добре жените и не успя да разбере какво става. Умората и гладът замрежваха съзнанието му и му пречеха да осъзнае какво се случва. Отнякъде се появи едър мъж. Може би поради изстрела в лицето, Яне не успя да го види навреме. Той трябваше да знае, че това пред него сигурно беше харемът на богат турски бей. Нямаше какво да правят толкова много турски кадъни в сърцето на планината. А щом имаше харем, наоколо трябваше да бъдат и пазвантите на бея. Никой турчин нямаше да прати ханъмите си ей така да пресекат планината, без никаква охрана. Освен пазачите, наоколо трябваше да се намират и евнусите, ако беят беше достатъчно богат и въобще имаше евнуси.
Едрият космат мъж, с огромно като буре тяло, така удари Яне с дръжката на бича си, че изтощеният момък се просна на земята. Жените продължиха да крещят, въпреки че едва ли изпитваха някакво съчувствие към гяура, който така нагло ги беше загледал. Те бяха потресени от насилието и от силния удар, който разби носа на младия мъж. Докато падаше към земята, което се стори на Яне цяла вечност, той като че ли виждаше себе си отстрани. Момчето чу далечния лай на Буря. Явно смелата му другарка беше скочила към турчина, за да го предпази. После Яне не можа да разбере какво стана. Чуваше ръмжене, пресечено и страшно, като че от преизподнята бяха наизлезли всички адови кучета. После усети как някой го носеше и друсането предизвика болка у него. След това всичко се смеси в главата му… Отново някак отдалеч дочу дългия и настървен лай на Буря, който на места преминаваше във вой, подобен на вълчи.