Буря се движеше леко зад него, защото освен да гледа напред и да следи движението от лявата му страна, тя отговаряше и за защитата на гърба му.
Изведнъж иззад едни гъсти храсти Яне видя пъстър поток от хора. Стъписа се. Не очакваше тук в планината да види толкова много хора. Отначало предпазливо отгърна гъстите клонки. Листенцата и пъпките по тях бяха още твърде малки, за да могат да го прикрият, затова беше изключително предпазлив. Все още си спомняше дръжката на бича на огромния пазвант. Внимателно огледа хората. Те се движеха в две посоки, по една не много тясна пътека. Всички бяха облечени в празнични премени - шарени дрехи, аби гайтанлии, а жените с шарени кесирии. Яне беше озадачен, не видя място за волски каруци, нито дори коне и магарета. Какво правеха тези толкова много хора в планината и защо едни отиваха нанякъде, а други се връщаха? Чак тогава той се сети. Спомни си параклиса, около който беше спал. Сега всичко му се изясни и за миг се сети къде се намира. Веднъж той вече беше идвал тук. Това беше толкова отдавна, а и беше видял мястото от друга гледна точка. Това място се намираше точно над село Бачково. От манастира една пътека се виеше нагоре към планината, от страната на манастира, но от другата страна на рида. На половин сахат път от манастира се намираше аязмо. Аязмото е параклис, в който има свещен извор, благословен от бог Исус Христос или Божията майка. Над аязмото се намираше малък скален манастир, обитаван от един луд монах, който всички наричаха
Токораз Memo
122
Ятаган и Меч
поп Глигорко. Той, подпомаган от Бачковската света обител, се грижеше за скалното манастирче и за аязмото. Чак сега Яне разбра, че предния път беше видял именно аязмото, но от горната страна, а не както го беше виждал като дете - отдолу, откъдето се бяха качвали с дядо му, баба му, майка му и баща му, всички облечени точно така - в празнични носии. Всяка година, точно на деня Света Богородичка. хиляди хора от планината и от низината се стичаха към Бачкьой, както турците го наричаха, и после задължително посещаваха аязмото. Местността се наричаше Клувията, а малко над нея се извисяваше огромна отвесна като стена скала, в която се отразяваше залязващото слънце. Когато това станеше, цялата скала се обагряше в пурпурни цветове и затова тя се наричаше Червената стена. Може би в самия камък имаше нещо, което правеше червения цвят на залязващото слънце толкова ярък. Яне не знаеше, но тогава беше гледал като омагьосан залязващото слънце и беше слушал легендата за това как най-ценната манастирска икона - “Света Богородица Троеручица”, една нощ сама напуснала манастира, за да се спаси от турско нападение, а на сутринта благодарните монаси я открили в параклиса на Клувията. Тази икона беше чудотворна, за нея се говореше, чс тя е изрисувана от ръката на самия евангелист Лука. Същият онзи, който написал едно от четирите евангелия. В скалния манастир имаше каменна стена, на която, ако сложиш пара и си безгрешен, тя залепва и остава така на камъка, като привлечена от невидима божествена сила. Яне и Петко си бяха играли много, но паричките и на двамата все не искаха и не искаха да залепнат, а момчетата, “чуруликайки”, продължаваха да опитват и опитват, чудейки се за коя ли точно беля Божията майка ги упреква.
Всичко това Яне си спомни докаго гледаше пъстрия поток от хора, който, като мравчен път, се нижеше пред него. Едва сега чу глъчката. Явно днес беше някакъв празник и нишката от богомолци още от сутринта се нижеше към аязмото. Не беше големият празник на Бачковската обител, защото тогава цялата тази пътека и дори мястото, къдсто беше застанал самият той, щеше да бъде заето от хора. Понякога, на този празник, толкова много богомолци тръгваха към манастира, че те задръстваха пътя и заставаха толкова нагъсто, че не можеха да помръднат. Върволицата от волски коли и каруци понякога се виеше по пътя за Станимака, покрай река Чая и достигаше досами града, който беше на десетина километра от Бачково. Тази колона приличаше на бежанска, а повечето от хората, които задръстването застигнеше на половината път между Станимака и Бачкьой, така и не достигаха до Клувията.
Яне реши и прикрито тръгна надолу, успоредно на човешкия поток, но така че да не се разкрива. Той не искаше да се смесва с хората, защо-
Ill том “Хайдут
123
II глава “Бачкьой
то не знаеше как те ще реагират, когато го видят да излиза от храстите. Беше видял чистите си дрехи, но не знаеше как изглежда в лицето, а и Буря със сигурност щеше да ги стресне. Скоро пътеката се стесни и Яне даде команда на Буря да го последва и доколкото беше възможно се сля е тълпата. Хората сигурно си помислиха, че е един от тях, който се е отделил по своя си нужда и не му обърнаха никакво внимание.