Той вървеше към Бачковския манастир и си мислеше, че може да се договори да работи като пандур в манастира. Какво значение има дали ше работи като пандур в Араповския или в Бачковския манастир? Той вече имаше опит като пандур и нямаше да му е трудно. Освен това Бачковския манастир беше много по-голям, а и по-богат от този, от който идваше, така че и пандурите в него сигурно живееха по-охолно. Тази мисъл накара Яне да се усмихне. После се замисли, че може би е по-добре първо да опита да открие къщата на уста Манол, да се види е него, а след това да реши какво да прави. Това беше добра идея.
Скоро Яне стигна до манастира. По това, което говореха хората около него, той разбра, че те са от всички краища на низината, но имаше и хора от планината, със своите кафяви елеци, дебели шаячни потури и големи черни гайтани. Яне не последва тълпата, която задължително за последно се отбиваше към обителта, а зави надясно и по широкия калдъръмен път се спусна към селото. Мина покрай голямата чешма, е много чучури, от която буйно течеше чиста студена вода, а после и под арката, която се извисяваше над пътя. “Майстор Манол. Майстор Манол” - тази мисъл се въртеше в главата му. Натам беше тръгнал. Вървеше бавно и видя въжен мост, който някак лениво се беше протегнал над реката. Той беше увиснал и хората, като минаваха по него, го разклащаха. Много добре си спомняше тези два-три моста, които бяха проснати над реката, която тук беше широка, но буйна. Това беше връзката между двете части на селото. По-малката част от селото беше от страната на пътя, който свързваше Станимака е Ахъчелеби и Пашмакли. Това беше основният път в планината Родопа. Освен това цялото село беше пристегнато и разположено между два високи и стръмни ската на планината. Тук слънцето изгряваше късно, а рано залязваше, в момента в който се скриеше зад ската. И ако лятото това не се усещаше осезаемо, през зимата правеше дните кратки и мрачни. Лятото реката разхлажда-ше долината на Бачково, а през зимата беломорски ветрец полъхваше от юг и правеше климата на селото уникален. Бачковци смятаха, че тук растат най-вкусните и сладки смокини в цялата европейска часг на Империята на падишаха.
Яне смело стъпи на опасно люлеещия се въжен мост. Струваше му се толкова страшен. За пръв път стъпваше върху нещо толкова несигурно.
Токораз Memo
124
Ятаган и Меч
Всичко под краката му се движеше. Отсреща някакви хора го гледаха. По моста бяха завързани дървени летви, на които трябваше да стъпва, но Яне едва смогваше да ги улучи. Няколкото стъпки, които направи по моста, му костваха големи усилия. Вложи цялата си воля и смелост, за да продължи напред и в този момент погледна назад и видя Буря. Кучето гледаше люлеещия се мост и скимтеше. То се страхуваше от височината и от моста. Яне повика Буря, за да я насърчи. Тя стъпи с предните си лапи на моста, но разтвори ноктите на краката си и още по-силно заскимтя, като достигна до вой. Селяните и гостите гледаха любопитната картина, която представляваха Яне и Буря. Момчето се върна. Единственият начин беше да пренесе тежкото куче на ръце. По този начин му беше още по-трудно. Преди малко поне можеше с ръцете си да се държи за въжетата, които служеха за перила. Така Яне за пръв път пресече дървения мост на Бачково. Когато стъпи от другата страна на реката и почувства твърдата земя под краката си, благодари на Бог. Дано уста Манол живееше от тази страна на реката, че не знаеше дали ще може отново да пренесе Буря по моста. Когато пусна Буря на земята, той откри колко тежка е станала кучката му. Макар все още бебе, тя беше едра като старо куче. Селяните се смееха и се шегуваха с двамата, но Яне видя в очите им страх и възхищение. Явно бачковци оценяваха силата на кучето, което водеше със себе си и което повече приличаше на магаре или мечка. Яне съжали, че по този начин беше преминал по моста. От одеве той се опитваше да бъде незабележим, а сега всички погледи бяха приковани в тях. Опита се по най-бързия начин отново да се смеси с тълпата. Скоро други селяни тръгнаха по моста и случката с преминаването му беше забравена. Сега той се огледа. От моста тръгваше една уличка, която отиваше нагоре към ската. Тя беше къса, защото тук долината на Чая не беше много широка. От лявата страна имаше къща, която като че ли беше вкопана в земята и дворът й беше по-ниско от пътя. А отдясно се издигаше къща, не много голяма, но градена от бял камък. Ако тази къща беше на майстор зидар, тя трябваше да бъде голяма и градена с неповторимо майсторство и внимание. Въпреки че не изглеждаше да е на майстор строител, тя беше първата изпречила се на пътя му, затова Яне реши да похлопа на вратата й и да попита за къщата на уста Манол.